Ренесме.
От горния етаж се чу нов звук. Единствения звук, който можеше да ме докосне в този безкраен момент. Обезумялото, препускащо туптене… едно променящо се сърце.
ТРЕТА КНИГА: БЕЛА
Обичта е лукс, който можеш да си позволиш едва когато всичките ти врагове са унищожени. Дотогава всеки, когото обичаш е заложник, който саботира куражът ти и покварява преценката ти.
ПРЕДГОВОР
Линията от черно, която вече не бе само кошмар, се приближаваше към нас през ледената мъгла, която се виеше в краката им.
Ще умрем, помислих си аз паникьосано. Бях отчаяна за скъпоценността, която пазех, но дори да помисля за това бе отвличане на вниманието, което не можех да си позволя.
Идваха все по-близо, като черните им роби леко се издуваха от движението. Видях ръцете им да се свиват заплашително. Те се откъснаха един от друг, като не обградиха от всички страни. Бяха повече от нас. Беше свършено.
И тогава, като внезапната светлина на светкавица, цялата сцена изглеждаше различно. И все пак нищо не се бе променило — Волтури все още крачеха към нас, готови да ни убият. Това, което се промени бе как аз виждах картината. Внезапно, жадувах за това. Исках да нападнат. Паниката се превърна кръвожадност, докато се придвижвах приведена напред, с усмивка на лицето, докато тихо ръмжене се откъсна от оголените ми зъби.
19. ИЗГАРЯНЕ
Болката беше зашеметяваща.
Точно това — аз бях зашеметена. Не можех да разбера, не можех да осъзная, какво се случваше.
Тялото ми се опита да отхвърли болката, и бях отново и отново погълната от чернота, която ме откъсваше за цели секунди или дори, може би минути, от агонията, правейки още по-трудно за мен да остана в крак с реалността.
Опитах се да ги разделя.
Не-реалността беше черна и не болеше толкова много.
Реалността беше червена и ме караше да се чувствам сякаш бях разсечена на половина, блъсната от автобус, ударена от боксьор-призьор, прегазена от бикове и потопена в киселина, всичко това, едновременно.
Реалността беше усещането, че тялото ми се извива и подскача, когато дори не беше възможно да помръдна, заради болката.
Реалността беше да знам, че имаше нещо много по-важно от цялото това мъчение, и да не мога да си спомня какво беше то.
Реалността беше дошла толкова бързо.
В един момент всичко беше както би трябвало да бъде. Заобиколена от хора, които обичах. Усмивки. Някак си, колкото и малко вероятно да беше, изглеждаше сякаш щях да получа всичко, за което се бях борила.
И едно малко, незначително нещо се беше объркало.
Бях гледала как чашата ми се преобръща, разливайки тъмна кръв и изцапвайки перфектното бяло, и инстинктивно се бях сетила за инцидента. Бях видяла другата, по-бърза, ръка, но тялото ми бе продължило да се протяга, разтяга…
Вътре в мен, нещо се беше дръпнало в другата посока.
Разкъсваща. Чупеща. Агония.
Тъмнината ме беше завзела, а после беше отмита от вълна мъчение. Не можех да дишам — веднъж вече се бях давила и това тук беше различно; беше прекалено горещо в гърлото ми.
Части от мен се разтрошаваха, разпадаха, разрязваха…
Още тъмнина.
Гласове, този път крещяха, докато болката се завръщаше.
— Плацентата трябва да се е отделила!
Нещо по-остро от нож ме разкъса — думите, въпреки цялото мъчение, имаха смисъл. Отделена плацента — знаех какво означаваше това. Значеше, че бебето ми умираше вътре в мен.
— Изкарайте го! — изкрещях на Едуард. Защо вече не го беше направил? Не може да диша! Направи го сега!
— Морфинът…
Той искаше да изчака, искаше да ми даде болкоуспокояващи, докато нашето бебе умираше?!
— Не! Сега… — задавих се, неспособна да довърша.
Черни петна покриха светлината в стаята, когато студена точка на нова болка се заби ледено в стомаха ми. Беше грешно — борех се механично да предпазя утробата си, моето бебе, моят малък Едуард Джейкъб, но бях слаба. Дробовете ми ме боляха, кислородът изгаряше.
Болката отново избледня, макар че сега аз се бях закачила за нея. Моето бебе, моето бебе, умиращо…
Колко време беше минало? Секунди или минути? Болката беше преминала. Вцепенена. Не можех да чувствам. Нито все още можех да виждам, но чувах. Отново имаше въздух в дробовете ми, боричкайки се, под формата на грапави балони, нагоре — надолу, по гърлото ми.
— Сега стой с мен Бела! Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме оставиш! Продължавай да караш сърцето си да бие!
Джейкъб? Джейкъб, все още тук, все още опитващ да ме спаси.
Разбира се, исках да му кажа. Разбира се, че ще продължавам да карам сърцето си да бие. Не им ли бях обещала и на двамата?