Опитах да почувствам сърцето си, да го намеря, но бях толкова изгубена в собственото си тяло. Не можех да усещам това, което трябваше и нищо не си беше на мястото. Мигнах и намерих очите си. Можех да видя светлината. Не това търсех, но беше по-добре от нищо.
Докато очите ми се бореха да се нагодят, Едуард прошепна:
— Ренесме.
Ренесме?
Не беше бледият и перфектен син от моето въображение? Изпитах моментен шок. И след това, вълна от топлина.
Ренесме.
Принудих устните си да помръднат, накарах балоните въздух в гърлото ми да се превърнат в шепот на върха на езика ми. Насилих вдървените си ръце да се протегнат.
— Позволи ми… дай ми я.
Светлината танцуваше, разбиваща се в кристалните ръце на Едуард. Искрите бяха обагрени с червено, с кръвта, която покриваше кожата му. И още червено в ръцете му.
Нещо малко и борещо се, от което капеше кръв. Той докосна топлото телце до слабите ми ръце, почти сякаш аз я държах. Мократа й кожа беше гореща — като тази на Джейкъб.
Фокусирах погледа си; изведнъж всичко беше абсолютно ясно.
Ренесме не плачеше, но дишаше на бързи, накъсани вдишвания. Очите й бяха отворени, а изражението й бе толкова шокирано, че почти беше смешно. Малката, перфектно кръгла главичка беше покрита с дебел слой заплетени кървави къдрици. Ирисите на очите й бяха познато, но удивително, шоколадово кафяво. Под кръвта, кожата й изглеждаше бледа, кремава слонова кост. Цялата й кожа, освен бузите, които горяха румени.
Мъничкото й лице беше толкова абсолютно съвършено, че ме порази. Беше дори по-красива от баща си. Невероятно. Невъзможно.
— Ренесме — прошепнах аз. Толкова… красива.
Невъзможното лице изведнъж се усмихна — широка, съзнателна усмивка. Иззад розовите като мидички устни имаше пълен комплект от бели млечни зъбки.
Тя наклони главата си надолу, към гърдите ми, заравяйки я в топлината. Кожата й беше топла и копринена, но не се поддаде като моята.
Имаше болка отново — само едно топло прорязване. Ахнах.
И нея я нямаше. Моето бебе с ангелско лице го нямаше никъде. Не можех да я видя или чуя.
— Не! — исках да крещя. — Върни ми я обратно!
Но слабостта беше прекалено много. Ръцете ми за момент бяха като празни гумени маркучи, а след това, бяха просто нищо. Не можех да ги почувствам. Не можех да почувствам себе си.
Тъмнината се втурна пред очите ми, по-силно от преди. Като дебела превръзка за очи, твърда и бърза. Покривайки със смазваща тежест, не само очите ми, но и цялото ми Аз. Бях изтощена да се съпротивлявам. Знаех, че щеше да е толкова по-лесно да се предам. Да оставя черното да ме избута надолу, надолу, надолу към място където нямаше болка и умора, и безпокойство, и страх.
Ако беше само заради мен, не бих могла да се боря много дълго. Аз бях само човек, с не повече от човешка сила. Бях се опитвала да не изоставам от свръхестественото твърде дълго, както беше казал Джейкъб.
Но това не беше само заради мен.
Ако изберях лесния път сега, да оставя черното нищо да ме изтрие, бих наранила тях.
Едуард. Едуард. Моят и неговият живот бяха омотани в една единствена нишка. Отрежеш ли едната, режеш и двете. Ако него го нямаше, не бих могла да го преживея. Нито пък той, ако ме нямаше мен. А един свят без Едуард изглеждаше напълно безсмислен. Едуард трябваше да съществува.
Джейкъб, който се беше сбогувал с мен отново и отново, но винаги се бе връщал, когато имах нужда от него. Джейкъб, когото бях наранявала толкова много пъти, че беше чисто престъпление. Щях ли отново да го нараня, този път по-тежко от всякога? Беше останал за мен, въпреки всичко. Сега всичко, което беше поискал от мен, беше аз да остана за него.
Но тук беше толкова тъмно, че не можех да видя никое от лицата им. Нищо не изглеждаше нормално. Трудно беше да не се предам така.
Но продължих да се съпротивлявам срещу черното, макар че, беше почти рефлекс. Не се опитвах да го повдигна, просто устоявах, като не му позволявах да ме смачка напълно. Не бях Атлас, а усещах чернотата по-тежка от планета; не можех да понеса тежестта й. Единственото, което можех да направя беше да не бъда напълно заличена.
Това беше нещо като еталон за живота ми — никога не съм била достатъчно силна да се справям с нещата, извън моя контрол, да нападам враговете си, или да ги надбягам. Да избегна болката. Винаги човек и винаги слаба, единственото нещо, което някога съм можела да направя е да продължавам. Да понасям. Да оцелявам.
До този момент това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно и днес. Щях да понеса това, докато дойдеше помощ.
Знаех, че Едуард щеше да направи всичко по силите си. Не би се предал. Нито пък аз.