Успявах да удържа чернотата на не съществуването едва на сантиметри.
Все пак не беше достатъчна — тази решителност. Колкото повече време минаваше, а тъмнината печелеше осми и шестнайсети от моите инчове, имах нужда от нещо повече, за да черпя сила от него.
Дори лицето на Едуард не можех да извикам пред очите си. Нито това на Джейкъб, нито на Алис, Розали или Чарли, или Карлайл или Есме… Нищо. Това ме ужаси и се почудих дали не беше твърде късно.
Усещах как се изплъзвам — нямаше за какво да се хвана и задържа.
Не! Трябваше да оцелея това. Едуард зависеше от мен. Джейкъб, Чарли, Алис, Карлайл, Рене, Есме…
Ренесме.
И тогава, макар че все още не можех да видя каквото и да било, изведнъж можех да почувствам нещо. Сякаш бяха крайниците на призрак, аз си представих, че можех отново да почувствам ръцете си. А във тях, нещо малко и твърдо и много, много топло.
Моето бебе. Моят малък побутвач.
Бях успяла. Въпреки нулевата вероятност, аз бях достатъчно силна да остана жива, за да родя Ренесме, да удържа, докато тя беше достатъчно силна да живее без мен.
Почувствах топлото нещо в призрачните ми ръцете толкова реално. Притиснах го по-близо, беше точно където сърцето ми би трябвало да бъде. Знаех, че ще мога да се боря с тъмнината колкото беше нужно, когато държах здраво топлия спомен за дъщеря ми.
Топлината при сърцето ми стана все по-реална и все по-топла. По-гореща. Горещината беше толкова истинска, че беше трудно да повярвам, че си я измислях.
По-горещо.
Сега дори неприятно. Твърде горещо. Твърде, твърде горещо.
Автоматичната ми реакция на това, беше да пусна изгарящото нещо — както когато си хванал откъм грешния край машата за коса. Но в ръцете ми нямаше нищо. Те дори не бяха свити на гърдите ми. Ръцете ми лежаха мъртво и неподвижно някъде до мен. Горещината беше вътре в мен.
Изгарянето нарасна — засили се, после отслабна, и после отново се засили докато не надмина всичко, което някога бях изпитвала.
Усетих пулсът си, под сега беснеещия огън в гърдите ми, и осъзнах, че бях намерила сърцето си, точно навреме за да пожелая това да не беше ставало. Да пожелая да бях прегърнала мрака, докато още бях имала възможност. Исках да вдигна ръце, да разкъсам с нокти гърдите си и да изтръгна сърцето си — бях готова на всичко, само да се отърва от това мъчение. Но не можех да помръдна ръцете си, не можех да мръдна дори един от изгубените си пръсти.
Джеймс, който смачква кракът ми. Това не беше нищо. Това беше отдих на меко легло от пера. Бих понесла това сега, сто пъти. Сто удара. Бих ги поела и бих била благодарна.
Бебето, което чупеше, ритайки, ребрата ми, проправяйки пътя си през мен, парче по парче. Това не беше нищо. Беше като да се носиш по повърхността на разхлаждащ басейн. Бих приела това хиляди пъти. И бих била благодарна.
Огънят лумна още по-горещ и исках да крещя. Да се моля на някого да ме убие сега, на момента, преди да трябва да съм живяла и секунда повече в тази болка. Но не можех да помръдна устните си. Тежестта все още беше там, притискайки ме.
Осъзнах, че не тъмнината ме натискаше надолу; беше тялото ми, толкова тежко. То ме погребваше в пламъците, които разяждаха сърцето ми, за да излязат от него, за да се разпространят, носейки невъзможна болка, по раменете и стомаха ми, обгаряйки всичко по пътя си към гърлото ми, облизвайки лицето ми.
Защо не можех да помръдна? Защо не можех да викам? Това не беше част от историите.
Умит ми беше непоносимо ясен — изострен от свирепата болка, и видях отговора почти веднага след като можех да формирам въпросите.
Морфинът.
Сякаш беше преди хиляди живота, когато обсъждахме това — Едуард, Карлайл и аз. Едуард и Карлайл се бяха надявали, че достатъчно болкоуспокояващи щяха да помогнат да се преборя с болката от отровата. Карлайл беше опитал с Емет, но отровата вече горяла преди лекарството, запечатвайки вените му. Не беше имало време да се разпространи.
Бях държала лицето спокойно, бях кимнала и бях благодарила на рядко щастливата ми звезда, че Едуард не можеше да чете мислите ми.
Защото преди вече бях имала морфин и отрова в организма си и знаех истината. Знаех, че упойката на лекарство беше напълно безсмислена, докато отровата гореше във вените ми. Но не бе имало никакъв шанс да спомена този факт. Нищо, което би го разубедило още повече да ме промени.
Не бях предполагала, че морфинът би имал такъв ефект, че по този начин ще ме прикове и остави безгласна. Че ще ме парализира, докато изгарях.
Знаех всички истории. Знаех, че Карлайл беше останал достатъчно тих, докато е изгарял, за да не бъде открит. Знаех, че, според Розали, нямаше никаква полза от крещене. И затова, се бях надявала да бъда като Карлайл. Че ще повявам на думите на Розали и ще си държа устата затворена. Защото знаех, че всеки избягал от устните ми вик щеше да измъчва Едуард.