Сега, факта, че желанието ми се беше изпълнило, ми изглеждаше като някаква ужасна шега.
Ако не мога да викам, как бих могла да им кажа да ме убият?
Всичко, което исках беше да умра. Никога да не се бях раждала. Цялото ми съществуване не тежеше повече от тази болка. Не си заслужаваше да я преживявам дори и миг повече.
Оставете ме да умра, оставете ме да умра, оставете ме да умра.
И в едно безкрайно пространство, това беше всичко. Единствено изгарящото мъчение и моите безгласни писъци, умоляващи смъртта да дойде. Нищо друго, нито дори време. И затова беше безкрайно, без начало и без край. Един безкраен миг на болка.
Единствената промяна дойде когато изведнъж, сякаш това не беше невъзможно, болката ми се удвои. Долната половина на тялото ми, заглъхнала още отпреди морфина, сега изведнъж също гореше. Някаква скъсана връзка беше оправена — свързана от изпепеляващите пръсти на пламъка.
Безкрайното изгаряне продължи с пълна сила.
Можеше да са минали секунди или дни, седмици или години, но накрая, времето отново започна да означава нещо за мен.
Три неща се случиха едновременно, израснали едно от друго, така че не знаех, кое беше първо: времето тръгна отново, силата на морфина избледня, и станах по-силна.
Можех да усетя как контролът над тялото ми се връща на приливи, и тези приливи на контрол бяха първите ми показатели за минаващото време. Разбрах го, когато бях способна да мръдна пръстите на краката си и да свия ръката си в юмрук. Знаех, че мога, но не го направих.
Въпреки че огънят не намаля ни на йота, аз всъщност започнах да развивам нова способност да го чувствам, нова чувствителност, за да усетя, по отделно, всеки горещ език на пламъците, който се подаваше от вените ми. Открих че мислите ми можеха да го заобиколят.
Можех да си спомня защо не трябваше да крещя. Можех да си спомня причината, поради която се бях наела да изтърпя тази нетърпима агония. Можех да си спомня, че макар и сега това да изглеждаше невъзможно, съществуваше нещо, което би могло да си струва това мъчение.
Това се случи точно навреме, за да мога да се удържа когато тежестта напусна тялото ми. За всеки, който ме наблюдаваше, не би имало никаква промяна. Но за мен, докато се борех да задържа крясъците и буйстването заключени в тялото ми, където не можеха да наранят никой друг, чувството беше сякаш не бях вързана на кола, изгаряйки както досега, а вече аз се бях вкопчила в този кол за да се задържа в огъня.
Имах точно толкова сила, колкото да лежа там, неподвижно, докато изгарях жива до въглен.
Слухът ми ставаше все по-ясен и можех да отброявам трескавите, блъскащи удари на сърцето ми, за да отбелязвам времето.
Можех да отброявам слабите вдишвания и издишвания, които излизаха от устните ми.
Можех да отброявам и тези на някой, намиращ се близо до мен, неговите бяха ниски и равни. Движеха се по-бавно, затова се концентрирах върху тях. Те бяха най-важни за да осъзнавам минаващото време. По-равномерно и от махалото на часовник, това дишане ме изтегли през изгарящите секунди, към края.
Продължих да ставам все по-силна, а мислите ми все по-ясни. Когато се появиха нови шумове, можех да слушам.
Имаше леки стъпки, шепота на въздух, завъртян от отваряща се врата. Стъпките се приближиха и усетих натиск от вътрешната страна на китката си. Не можех да усетя хладината на пръстите. Огънят изпепели всеки спомен на хлад.
— Все още никаква промяна?
— Никаква.
Съвсем лек натиск, дихание върху горящата ми кожа.
— Не е останала никаква миризма от морфина.
— Знам.
— Бела? Можеш ли да ме чуеш?
Знаех, без никакво съмнение, че ако отключех стиснатите си челюсти, всичко щеше да отиде по дяволите — щях да пищя, крещя, да се гърча и буйствам. Ако отворех очи, ако дори трепнех с пръст — каквато и да е промяна щеше да бъде краят на моя контрол.
— Бела? Бела любима? Можеш ли да отвориш очи? Можеш ли да стиснеш ръката ми?
Натиск върху пръстите ми. Беше трудно да не откликна на този глас, но останах неподвижна. Знаех, че болката в гласа му сега, беше нищо в сравнение с това, което можеше да бъде. Сега той само се страхуваше, че се мъчех.
— Може би… Карлайл, може би беше твърде късно.
Гласът му беше заглъхнал; пречупи се на думата късно.
За секунда, решителността ми се разколеба.
— Чуй сърцето й Едуард. Бие по-силно дори от това на Емет. Никога не съм чувал нещо толкова жизнено. Ще бъде идеално.