Да, бях права да остана безшумна. Карлайл щеше да го успокои. Не беше нужно и той да страда с мен.
— А… а гръбнака й?
— Нараняванията й не бяха много по-лоши от тези на Есме. Отровата ще я излекува, както стана и с Есме.
— Но тя е толкова неподвижна. Трябва да съм направил нещо грешно.
— Или нещо правилно Едуард. Сине, ти направи всичко, което аз бих могъл да направя, че и повече. Не съм сигурен, че щях да имам постоянството, вярата, нужни за да я спасиш. Спри да се упрекваш. Бела ще бъде добре.
Пречупен шепот:
— Сигурно трябва да е в агония.
— Не знаем това. Имаше толкова много морфин в организма й. Не знаем какъв ефект ще даде това на преживяното от нея.
Лек натиск от обратната страна на лакътя ми. Още шепот:
— Бела, обичам те. Бела, съжалявам.
Исках толкова много да му отговоря, но нямаше да направя болката му по-силна. Не и докато имах силата да се държа неподвижно.
През цялото това време мъчителният огън продължаваше все така да ме изгаря. Но сега имаше толкова много пространство в главата ми. Място, да обмислям разговора им, място да си спомням какво се бе случило, място да гледам напред към бъдещето, и още много място останало, за страданието.
Също така и място да се безпокоя.
Къде беше бебето ми? Защо не беше тук? Защо те не говореха за нея?
— Не, оставам точно тук — прошепна Едуард, отговаряйки на не изговорена мисъл. — Те ще се оправят.
— Интересна ситуация — отвърна Карлайл. — А си мислех, че съм виждал горе-долу всичко.
— Ще се занимая с това по-късно. Ние ще се занимаем с това.
Нещо се натисна леко до горящата ми длан.
— Сигурен съм, че между нас петимата, ще удържим да не се превърне в кръвопролитие.
Едуард въздъхна:
— Не знам на чия страна да застана. С удоволствие бих ги набил с камшик и двамата. Е, по-късно.
— Чудя се какво ли ще мисли Бела по въпроса, чия ли страна ще заеме — почуди се Карлайл.
Едно ниско, обтегнато подсмихване:
— Сигурен съм, че ще ме изненада. Тя винаги го прави.
Стъпките на Карлайл отшумяха и се подразних, че нямаше по-нататъшно обяснение. Говореха толкова загадъчно само за да ме ядосат ли?
Върнах се към броенето на вдишванията и издишванията на Едуард, за да отбелязвам минаващото време.
Десет хиляди деветстотин четирийсет и три вдишвания по-късно, нечии други стъпки прошумоляха в стаята. По-леки. По-… ритмични.
Странно, че можех да разгранича минимални разлики между стъпките, които до днес изобщо не можех да чуя.
— Още колко? — попита Едуард.
— Няма да е след дълго — каза му Алис. — Виждаш ли колко е ясна е станала? Мога да я видя толкова по-добре.
Тя въздъхна.
— Още ли ти е тежко?
— Да, мерси, че ми го напомни — измърмори тя. — И ти би бил огорчен, ако осъзнаеш, че си окован от собствената ти природа. Виждам вампирите най-добре, защото аз самата съм вампир; виждам хората добре, защото бях човек, но тези смесените изобщо не мога да ги виждам, защото никога не съм била нещо подобно. Пфу!
— Съсредоточи се Алис.
— Да. Сега Бела е почти прекалено лесна за виждане.
Имаше дълъг миг мълчание и след това Едуард въздъхна. Беше нов звук, по-щастлив.
— Тя наистина ще се оправи — издиша той.
— Разбира се.
— Не беше такава оптимистка преди два дни.
— Не можех да видя хубаво, преди два дена. Но сега като е чиста от всички невидими участъци, си е супер лесно.
— Можеш ли да се концентрираш заради мен? Дай ми нещо приблизително във време.
Алис въздъхна:
— Толкова нетърпелив. Добре. Дай ми секунда…
Тихо дишане.
— Благодаря ти Алис — гласът му бе по-ведър.
Още колко? Не можеха ли поне да го кажат на глас заради мен? Прекалено много ли исках? Още колко много секунди щях да горя? Десет хиляди? Двайсет? Още ден — осемдесет и шест хиляди и четиристотин? По-дълго от това?
— Тя ще бъде заслепителна.
Едуард тихичко изръмжа:
— Тя винаги е била.
— Знаеш какво имам предвид. Погледни я — подсмъркна Алис.
Едуард не отговори нищо, но думите на Алис ми дадоха надежда, че може би не изглеждах като изгорял въглен, както се чувствах. Струваше ми се, че досега трябваше да съм се превърнала в купчина обгорели кокали. Всяка клетка от тялото ми беше изличена, до пепел.
Чух повея предизвикан от излизането на Алис. Чух шумоленето на материята, която тя раздвижи, търкайки се сама в себе си. Чух тихото „бъззз“ на лампата, която висеше от тавана. Чух лекия вятър да минава покрай къщата отвън. Можех да чуя всичко.
Някой долу гледаше мач. Моряците водеха с два гола.
— Мой ред е — чух как Розали се озъби на някого и в отговор имаше ниско ръмжене.
— Хайде сега… — предупреди Емет.