Някой изсъска.
Заслушах се за нещо повече, но сега се чуваше само мачът. Бейзболът не беше достатъчно интересен, за да ме разсея от болката, затова отново се заслушах в дишането на Едуард, броейки секундите.
Двайсет и една хиляди деветстотин и седемнайсет и половина секунди по-късно, болката се промени.
От светлата страна на нещата, започна да отшумява от пръстите на ръцете и краката ми. Да отшумява бавно, но поне правеше нещо различно. Май това беше. Болката си отиваше…
И тогава, лошите новини. Огънят в гърлото ми не беше същият като преди. Не само, че изгарях, но сега бях и прежадняла. Пресъхнала като пустиня. Толкова жадна. Изгарящ огън и изгаряща жажда…
Още лоши новини: огънят в сърцето ми стана по-горещ.
Как изобщо беше възможно това?
Ударите на сърцето ми, и така прекалено бързи, се засилиха — огънят ги подкара в едно ново трескаво препускане.
— Карлайл — повика Едуард. Гласът му беше тих, но ясен. Знаех, че Карлайл щеше да го чуе, ако се намираше в или около къщата.
Огънят се оттегли от дланите ми, оставяйки ги благословено безболезнени и хладни. Но се отправи към сърцето ми, което пламтеше горещо като слънцето и биеше с обезумяла нова скорост.
Карлайл влезна в стаята, Алис беше до него. Стъпките им бяха толкова отличителни, можех дори да кажа, че Карлайл беше отдясно и крачка напред пред Алис.
— Чуйте — каза им Едуард.
Най-шумното нещо в стаята беше полудялото ми сърце, удрящо с ритъма на огъня.
— А… — каза Карлайл — Почти свърши.
Облекчението ми от думите му беше засенчено от убийствената болка в сърцето.
Обаче китките и глезените ми бяха свободни. Огънят беше напълно потушен там.
— Скоро. — Алис се съгласи оживено. — Ще повикам другите. Да кажа ли на Розали да…?
— Да… да държи бебето надалече.
Какво? Не. Не! Какво имаше предвид с това да държи бебето ми надалече? Какво си въобразяваше?
Пръстите ми се свиха конвулсивно — раздразнението пробиваше през перфектната ми фасада. Стаята утихна, като изключим лудешкото блъскане на сърцето ми, всички те спряха да дишат за минута в отговор на това ми движение.
Една ръка стисна своенравните ми пръсти.
— Бела? Бела, любима?
Можех ли да му отговоря без да крещя? Замислих се над това за момент, и тогава огънят избухна още по-горещ във гърдите ми, чезнещ от колената и лактите ми. По-добре да не рискувам.
— Веднага ще ги доведа — каза Алис, с нотка на спешност в гласа, и чух шуменето на вятър при бързото й излизане.
И тогава… О!
Сърцето ми полетя, биещо със силата на въртящите се перки на хеликоптер, звукът беше почти една единствена продължителна нота; чувството беше сякаш щеше да ми раздроби ребрата. Огънят лумна в центъра на гърдите ми, изсмуквайки последните остатъци от другите части на тялото ми, за да захрани най-изпепеляващия досега пламък. Болката беше достатъчно, за да ме зашемети, да разбие желязната ми хватка на кола. Гърбът се изви като дъга, огънат сякаш огънят беше хванал сърцето ми и ме дърпаше нагоре.
Не позволих на никоя друга частичка от тялото ми да помръдне, когато гръдният ми кош се тръшна обратно на масата.
Настана битка вътре в мен — спринтиращото ми сърце се състезаваше с атакуващия огън. И двете губеха. Огънят беше обречен, вече беше изгорил всичко, което ставаше за горене; сърцето ми галопираше към последния си удар.
Огънят затегна хватката си около този последен човешки орган и се нахвърли върху него с един последен, непоносим устрем. На този устрем бе отговорено с дълбок и глух звук. Сърцето ми се запъна два пъти, и след това отново издаде глухия шум, само още един единствен път.
Нямаше звук. Никакво дишане. Нито дори моето.
За миг, отсъствието на болката беше всичко, което можех да проумея.
И тогава отвори очи и се взрях над мен с почуда.
20. НОВА
Всичко беше толкова ясно.
Изострено. Определено.
Ярката светлина отгоре все още беше ослепяващо ярка и въпреки това можех да видя как блести брега, от влакната. Можех да видя всеки един от цветове на дъгата на бялата светлина, и на самият ъгъл на останалия образ, осми цвят, за който нямах име.
Зад светлината можех да разпозная индивидуалните зрънца на тъмната гора, покривайки отгоре. Пред него, във въздуха, можех да видя петънцата прах, страните, които светлината докосваше, и тъмните страни, отдалечени и разделени. Въртяха се като малки планети, движейки се в стилистичен танц.
Прахът беше толкова красив, че вдишах в шок, въздухът изсвири надолу по гърлото ми, въртейки прашинките във водовъртеж. Движението ми се струваше грешно. Обмислих и осъзнах, че проблемът беше в това, че нямаше облекчение, свързано с действието. Не се нуждаех от въздух. Дробовете ми не го очакваха. Те реагираха равнодушно на притока.