Не се нуждаех от въздух, но го харесвах. Чрез него, можех да усетя стаята около мен — да вкуся от чудесния прах, смесицата от застоял въздух, преплитайки се с хладния въздух, идващ от отворената врата. Вкус на голям полъх на коприна. Вкус на малко загатване, на нещо топло и привлекателно, нещо, което трябва да бъде влажно, но не беше… Тази миризма накара сухото ми гърло да гори, лек намек за отровата ме изгори, въпреки че мирисът имаше следа от хлор и амоняк. И най-вече — почти можех да усетя медно-люляковия-слънчев пикантен аромат, който беше най-силен, най-близко до мен.
Чух звука на другите, отново дишайки, сега, когато и аз го правех. Техният дъх се смеси с уханието на нещо, което беше само от мед, люляк и слънце, носейки нови аромати. Канела, зюмбюл, круша, морска вода, приближаващ хляб, бор, ванилия, кожа, ябълка, мъх, лавандула, шоколад… В съзнанието си упражних дузина различни сравнения, но никое от тях не пасваше идеално. Толкова сладки и приятни.
Телевизорът долу беше заглушен и чух някой — Розали? — променяйки тежестта си на първия етаж.
Също така чух слаб, глух ритъм с ядосан крещящ глас на удара. Рап музика? Бях озадачена за момент и тогава звукът изчезна като минаваща кола със спуснати прозорци.
Като начало, осъзнах, че това може да е напълно възможно. Можех ли да чуя целия път до магистралата?
Не бях осъзнала, че някой държи ръката ми, докато, който и да беше, не я стисна леко. Както преди да скрие болката, тялото ми се придвижи надолу изненадано. Кожата беше идеално гладка, но беше с погрешната температура. Не беше студено.
След тази замръзнала секунда в шок, тялото ми отговори на непознатото докосване по начин, който ме шокира още повече.
Въздух премина през гърлото ми, минавайки през стиснатите ми зъби с нисък, заплашителен звук, като рояк пчели. Още преди звукът да излезе, мускулите ми, подути и извити, ме дърпаха от неизвестното. Отърсих гърба си с бързо въртене, от което трябваше да превърна стаята в неразбираемо петно — но не стана. Виждах всяка прашинка, всяка отломка от дървените стени, всяка свободна нишка в микроскопичен детайл, като очите ми се извъртяха зад тях.
Затова за времето, в което се осъзнах защитнически свита зад стената — за около шестнайсета от секунда, по-късно разбрах какво ме изуми, и това, че съм преувеличила.
Оуу. Разбира се. Едуард не би ми изглеждал студен. Вече имаме еднаква температура.
Смених позата си за осма от секундата, свиквайки със сцената пред мен.
Едуард се накланяше през операционната маса, която е била моят погребален огън, ръката му протегната към мен, изражението му — развълнувано.
Лицето на Едуард беше най-важното нещо, но за всеки случай, моята периферична версия, регистрираше всичко останало. Някакви инстинкти за защита са се включили и автоматично търсех някакви признаци за опасност.
Вампирското ми семейство любопитно чакаше срещу отдалечената стена до вратата, Емет и Джаспър най-отпред. Сякаш имаше някаква опасност. Ноздрите ми пламнаха, търсейки заплахата. Не помирисвах нищо, което да не си е на мястото. Този лек аромат на нещо вкусно — но затъпено от силни химикали — раздразни гърлото ми отново, карайки го да боли и гори.
Алис поглеждаше, от към лакътя на Джаспър, с огромна усмивка на лицето; светлината заблестя от зъбите й, още един осми цвят на дъгата.
Тази усмивка ме насърчи, и тогава сглобих парчетата. Джаспър и Емет бяха отпред, за да предпазят другите, точно както бях предположила. Това което не се бях досетила веднага, беше че аз бях опасността.
Всичко това бяха странични неща. По-голямата част от сетивата и ума ми все още бяха фокусирани върху лицето на Едуард.
Преди тази секунда никога преди не го бях виждала.
Колко пъти бях зяпала Едуард, и се бях възхищавала на красотата му? Колко много часове — дни — седмици от живота си бях прекарала, сънувайки това, което тогава смятах за съвършено? Мислех си, че ще познавам лицето му по-добре и от своето. Мислех си, че това бе единственото сигурно физическо нещо в целият ми свят: безупречното лице на Едуард.
Като нищо може да съм била сляпа.
За първи път без неясните сенки и ограничеността на човешкото зрение виждах лицето му. Задъхах се и започнах да се боря с речника ми, неспособна да намеря правилните думи. Нуждаех се от по-добри думи.
В този момент другата част от вниманието ми осъзна, че тук няма друга опасност, освен мен самата, и автоматично се изправих; почти цяла секунда премина, откакто бях на масата.