Моментално бях разсеяна от начина, по който се движеше тялото ми. В мига, в който обмислях да се изправя, вече бях изправена. Нямаше кратък момент, в който действието да се осмисли; промяната беше незабавна, сякаш почти нямаше движение.
Продължих да зяпам в лицето на Едуард, отново неподвижна.
Движеше се бавно около масата — всяка стъпка, отнемаща почти половин секунда, всяка стъпка, правейки я плавно — сериозно, като вода от реката, плаваща над гладки камъни — ръката му все още протегната.
Наблюдавах грацията от напредването му, приемайки я с новите си очи.
— Бела? — попита с нисък, успокояващ тон, но тревогата в гласа му примеси името ми с напрежение.
Не можех да отговоря веднага, изгубена в кадифените гънки на гласа му. Беше най-прекрасната симфония, симфония от един инструмент, инструмент по-дълбок, от който и да е създаден от човек…
— Бела, любов? Съжалявам, знам, че е дезориентиращо. Но си добре. Всичко е наред.
Всичко ли? Умът ми се завъртя, връщайки ме в последният ми човешки час. Вече споменът беше избледнял, сякаш гледах през плътна, черна завеса — защото човешките ми очи са били наполовина слепи. Всичко е било толкова обикновено.
Когато каза, че всичко е наред, дали това включваше Ренесме? Къде беше тя? С Розали? Опитах се да си спомня лицето й — знаех, че беше красива — но беше дразнещо да се опитвам да виждам, чрез човешките спомени. Лицето й беше покрито от тъмнина, толкова неодобрително мал…
Ами Джейкъб? Той беше ли добре? Дали моят дълго страдащ най-добър приятел ме мразеше сега? Върнал ли се е към глутницата на Сам? Също така Сет и Лия?
Семейство Кълън бяха ли добре, или превръщането ми е сложило начало на войната с глутницата? Дали уверението на Едуард покриваше всичко това? Или само се опитваше да ме успокои?
Ами Чарли? Какво ще му кажа сега? Би трябвало да се е обадил, докато съм горяла. Какво ли са му казали? Какво ли си мисли, че се е случило с мен?
Докато преосмислях за една малка част от секундата, кой от въпросите да задам първо, Едуард се протегна колебливо и погали с пръсти бузата ми. Гладко като сатен, меко като перце, вече напълно съвпадащо с температурата на кожата ми.
Изглежда, че докосването му премина през повърхнината на кожата ми, направо през костите на лицето ми. Чувството беше гъделичкащо, електриково — разнесе се през костите ми към гръбнака и затрепери в стомаха ми.
„Почакай“, помислих, докато треперенето премина в топлина, в силно желание. Не трябваше ли да изгубя това? Не беше ли отказването от това чувство част от сделката?
Бях новороден вампир. Сухата, изгаряща болка в гърлото ми доказа това. И разбрах какво налагаше това да си новороден. Човешките емоции и желания ще се завърнат по-нататък, под някаква форма, но бях приела, че няма да ги изпитвам в началото. Само жажда. Това беше сделката, това беше цената. Бях се съгласила да я платя.
Но когато ръката на Едуард се беше свила във формата на лицето ми като покрита със сатен стомана, желанието се надигна в изсъхналите ми вени, пеейки от скалпа ми до стъпалата.
Той повдигна една перфектна вежда, чакайки ме да проговоря.
Хвърлих се върху него.
Отново, нямаше движение. В един момент стоях изправена и все още като статуя, а в същия — той беше в ръцете ми.
Топлина — или поне това усетих. Със сладкия, вкусен мирис, който не успях да възприема наистина с бавните ми човешки сетива, но това беше стопроцентовият Едуард. Притиснах лицето си в гладките му гърди.
След което той неудобно премести теглото си, отдръпвайки се от прегръдката ми. Погледнах в лицето му, объркана и уплашена от отхвърлянето му.
— Ъмм… Внимателно, Бела. Оххх.
Отдръпнах ръцете си, скръствайки ги зад гърба си, веднага след като разбрах.
Бях прекалено силна.
— Уппссс — промърморих.
Усмихна се с онази усмивка, която би спряла сърцето ми, ако то все още биеше.
— Не се панирай, любов — каза той, повдигайки ръката си, за да докосне устните ми, разтворени от ужас. — Просто си малко по-силна от мен в момента.
Веждите ми се сбръчкаха. Аз също знаех това, но изглеждаше по-нереалистично от която и да е част преди този крайно сюрреалистичен момент. Бях по-силна от Едуард. Накарах го да каже „охх“.
Ръката му отново погали бузата ми и изцяло забравих за страданието ми, когато друга вълна от желание премина през неподвижното ми тяло.
Тези емоции бяха много по-силни, отколкото бях свикнала, и затова ми беше трудно да задържа мислите си в една посока, освен допълнителното място в главата ми. Всяко ново чувство ме превземаше. Спомних си, че Едуард каза веднъж — гласът му в главата ми беше като слаба сянка, сравнено с кристално чистата, музикална яснота. В момента чувах, че неговият вид, нашият вид, лесно се разсейват. Можех да разбера защо.