Направих усърден опит да се фокусирам. Имаше нещо, което трябваше да кажа. Най-важното нещо.
Много внимателно, толкова внимателно, че движението беше всъщност едва доловимо, изкарах дясната си ръка, отзад гърба ми и я вдигнах, за да докосна бузата му. Не си позволих да бъда разсеяна от перления цвят на ръката ми, или от гладката коприна на кожата му, или пък от електричеството, моето премина през пръстите ми.
Загледах се в очите му и за първи път чух гласа си.
— Обичам те — казах, но звучеше като пеене. Гласът ми беше звучен и треперещ, като звънец.
Отговарящата му усмивка ме заслепи, повече от колкото го правеше, когато бях човек; вече можех наистина да я видя.
— Както и аз те обичам — каза ми той.
Взе лицето ми между ръцете си и наклони своето към него — достатъчно бавно, че да ми напомни да внимавам. Целуна ме леко като шепот в началото, а после изведнъж по-силно, огнено. Опитах се да си напомням да бъда нежна с него, но беше трудна задача да помня нещо от яростното чувство, трудно да задържа каквато и да е определена мисъл.
Беше като че ли никога не ме е целувал — сякаш това беше първата ни целувка. И в интерес на истината, преди никога не ме бе целувал по този начин.
Почти ме накара да е чувствам виновна. Вярно, аз бях пролома на контакта. Също така, не ми беше позволено да имам това.
Въпреки че не се нуждаех от въздух, дишането ми се забърза, точно толкова бързо, когато горях. Но това беше различен вид огън.
Някой прочисти гърло. Емет. Изведнъж разпознах дълбокия звук, звучащ шеговито и отегчено наведнъж.
Забравих, че не сме сами. Тогава осъзнах, че начинът, по който бях обгърнала Едуард, не беше съвсем за пред компания.
Засрамена, наполовина отстъпих в друго мигновено движение.
Едуард се изкиска и пристъпи заедно с мен, държейки ръцете си здраво около талията ми. Лицето му сияеше като жълт пламък, изгарящ зад диамантената му кожа.
Поех ненужен дъх, за да се успокоя.
Колко различна беше тази целувка. Прочетох изражението му, като го сравних с бледите човешки спомени на това чисто, напрегнато чувство. Той изглеждаше… леко самодоволен.
— Задържал си за мен — обвиних го със звънкия си глас, очите ми леко присвити.
Той се засмя, излъчвайки облекчение, че е свършило — страхът, болката, несигурното, чакането — всичко това вече беше зад нас.
— Донякъде беше необходимо, от време на време — напомни ми той. — Сега е твой ред да не ме счупиш — отново се засмя.
Намръщих се, докато обмислях това, и тогава Едуард не беше единственият смеещ се.
Карлайл излезе пред Емет и се приближи към мен набързо; очите му бяха само леко внимателни, но Джаспър проследи стъпките му. Никога преди не бях виждала и лицето на Карлайл, не и наистина. Имах странната нужда да мигна — сякаш гледах към слънцето.
— Как се чувстваш, Бела? — Карлайл попита.
Обмислих за 64-та от секунда.
— Превъзбудена. Има толкова много… — провлачих аз, отново слушайки звънкия тон на гласа ми.
— Да, може да бъде доста объркващо.
Набързо кимнах рязко.
— Но се чувствам като себе си. Или нещо такова. Не очаквах това.
Ръцете на Едуард се затегнаха леко около талията ми.
— Нали ти казах — прошепна ми.
— Доста се контролираш — размишляваше Карлайл. — Повече, от колкото очаквах, въпреки времето, което имаше да се подготвиш психически за това.
Помислих си за дивата смяна на настроение, трудното концентриране и прошепнах:
— Не съм напълно сигурна.
Той кимна сериозно и тогава внимателните му очи заблестяха с интерес.
— Изглежда, че този път направихме нещо правилно с морфина. Кажи ми, какво си спомняш от трансформационния процес?
Изръмжах, напълно наясно с дъхът на Едуард, галещ бузата ми, пращащ ми шепоти на електричество през кожата ми.
— Всичко беше… като в мъгла. Спомням си, че бебето не можеше да диша…
Погледнах към Едуард, моментално изплашена от спомена.
— Ренесме е здрава и е добре — с проблясване в очите, което не бях виждала преди обеща той. Уважение. Начинът по който набожните хора говорех за боговете си. — Какво си спомняш след това?
Концентрирах се върху ръженото си лице. Никога не съм била добър лъжец.
— Трудно е да си спомня. Беше толкова тъмно преди. И тогава… си отворих очите и можех да видя всичко.
— Изумително — издиша Карлайл, със светнали очи.
Раздразнение премина през мен и чаках горещината да изгори бузите ми и да ме издаде. И тогава си спомних, че никога повече няма да се изчервя. Може би това ще предпази Едуард от истината.