Въпреки че ще трябва да намеря начин да информирам Карлайл. Някой ден. Ако някога има нужда да създаде друг вампир. Тази възможност не ми се струваше много вероятна, което ме накара да се почувствам по-добре за лъгането.
— Искам да си помислиш и да ми кажеш всичко, което си спомняш — развълнувано ме притисна Карлайл и не успя да въздържа гримасата, която се появи на лицето ми. Не ми се искаше да продължа да лъжа, защото мога да се изпусна. А и не исках да мисля за горенето. За разлика от човешките спомени, тази част беше кристално чиста и разбрах, че мога да си я спомня с твърде голяма точност.
— Оуу, толкова съжалявам, Бела — на момента се извини Карлайл. — Разбира се, жаждата ти трябва да е доста неприятна. Този разговор може да почака.
Докато не го беше споменал, жаждата всъщност не беше неконтролируема. Имаше толкова много място в главата ми. Отделна част от мозъка ми следеше горенето в гърлото, почти като рефлекс. Начинът по който старият ми мозък се справяше с дишането и мигането.
Но предположението на Карлайл изкара горенето на повърхнината. Изведнъж сухата болка беше единственото, за което можех да мисля, и колкото повече мислех за нея, толкова повече болеше. Ръката ми окупира гърлото ми, все едно можех да смекча пламъците отвън. Кожата на врата ми беше странна под пръстите ми. Толкова гладка, беше някак си мека, въпреки че беше твърда като камък.
Едуард свали ръцете си и взе другата ми ръка, преплитайки ги нежно.
— Хайде да ловуваме, Бела.
Очите ми се разшириха и болката от жаждата намаля, заместена от шок.
Аз? Да ловувам? С Едуард? Но… как? Не знаех какво да правя.
Той прочете изненадата в изражението ми и се усмихна окуражително.
— Доста е лесно, любов. Инстинктивно. Не се тревожи. Ще ти покажа — когато не се помръднах, той се усмихна с кривата си усмивка и повдигна вежди. — Бях останал с впечатлението, че винаги си искала да ме видиш как ловувам.
Засмях се в кратък прилив на хумор (част от мен слушайки и чудейки се на напомнящия камбани, звук), докато думите ми напомниха за замъглените ни човешки разговори. И тогава имах цяла секунда, за да премина набързо през тези първи дни с Едуард — истинското започване на живота ми — за да не ги забравя никога. Не бях предполагала, че ще бъде толкова неудобно да си спомням. Все едно да се опитвам да гледам през мътна вода. Знаех, от опита на Розали, че ако достатъчно мислех за човешките си спомени, няма да ги загубя след време. Не исках да забравя нито една минута, прекарана с Едуард, дори и сега, когато имахме Вечността пред нас. Трябваше да се уверя, че тези човешки спомени са запечатани в моя непоколебим вампирски ум.
— Ще тръгваме ли? — попита Едуард. Пресегна се да вземе ръката, която все още беше на врата ми. Пръстите му ме погалиха. — Не искам да страдаш — добави той, чрез тихо мърморене. Нещо, което преди не бих била способна да чуя.
— Добре съм — казах, без да се замислям от човешкия си навик. — Почакай. Първо.
Имаше толкова много. Не успях да стигна до въпросите си. Имаше много по-важни неща от болката.
Карлайл беше този, който проговори сега.
— Да?
— Искам да я видя. Ренесме.
Беше странно трудно да кажа името й. Моята дъщеря — тези думи бяха дори по-трудни за мислене. Всичко изглеждаше толкова далечно. Опитах се да си спомня как се чувствах преди три дни, и автоматично ръцете ми се освободиха от тези на Едуард, като паднаха върху стомаха ми.
Плосък. Празен. Дръпнах бялата коприна, която покриваше кожата ми, отново паникьосана, докато незначителната част от ума ми забеляза, че би трябвало Алис да ме е облякла.
Знаех, че нищо не е останало в мен, и смътно си спомних кървавата сцена, но физическото доказателство все още беше трудно за възприемане. Всичко което знам, бе обичта ми към малкия натрапник, който беше вътре в мен. Извън мен, то изглежда като нещо, което би трябва да е било само фантазия. Накъсан сън — сън, който беше наполовина кошмар.
Докато стоях в объркване, забелязах Едуард и Карлайл да си разменят погледи.
— Какво? — настоях.
— Бела — смутено каза Едуард. — Това наистина не е добра идея. Тя е наполовина човек, любов моя. Сърцето й бие и кръв тече във вените й. Докато жаждата ти не е напълно под контрол… Не искаш да я поставяш в опасност, нали?
Намръщих се. Разбира се, че не исках това.
Бях ли извън контрол? Объркана, да. С леко нефокусиран поглед, да. Но опасна? За нея? Моята дъщеря?
Не можех да съм сигурна, че отговорът е „не“. Затова, трябваше да бъда търпелива. Това звучеше трудно. Защото докато не я видя отново, тя няма да бъде истинска. Просто изчезващ сън… сън за непознат…