— Къде е тя? — заслушах се силно, и чак тогава успях да чуя биещото й сърце на долния етаж. Можех да чуя повече от един човек да диша — тихо, като че ли и те се ослушваха. Също така имаше шум като от пърхане, което не можех да определя…
И звукът на биещото сърце беше влажно и примамливо — толкова, че устата ми започна да се навлажнява.
Значи определено ще трябва да се науча да ловувам, преди да я видя. Моето непознато бебе.
— Розали с нея ли е?
— Да — отговори Едуард с презрителен тон, и можех да усетя, че нещо за което си мисли, го разстройва. Бях си помислила, че той и Роуз са преодолели различията си. Да не би враждебността отново да се е появила? Преди да успея да попитам, той издърпа ръцете ми от плоския ми стомах, отново преплитайки ги в своите нежно.
— Почакай — отново запротестирах, опитвайки се да се концентрирам. — Ами Джейкъб? И Чарли? Разкажи ми всичко, което съм изпуснала. Колко време бях в… безсъзнание?
Изглежда, че Едуард не забеляза колебанието ми над последната дума. Вместо това той размени още един поглед с Карлайл.
— Какво има? — прошепнах.
— Няма нищо — каза ми Карлайл, изговаряйки последната дума, по странен начин. — Всъщност, нищо не се е променило чак толкова много — беше в безсъзнание само малко повече от 2 дни. Беше доста по-кратко от обикновено. Едуард е свършил отлична работа. Доста новаторско — инжектирането на отровата направо в сърцето ти беше негова идея. — Спря за да се усмихне гордо на сина си и тогава въздъхна. — Джейкъб е все още тук, а Чарли мисли, че си болна и че в момента си в Атланта, изследвайки се с тестове в CDC. Направихме му гаден номер, и е разочарован. Говори с Есме.
— Трябва да му се обадя… — промърморих на себе си, но заслушвайки се в новият си глас, разбрах притесненията му. Няма да разпознае този глас. Няма да го увери. И тогава предишната изненада се появи. — Почакай — Джейкъб е все още тук?
Отново се спогледаха.
— Бела — проговори първо Едуард. — Има толкова много за обсъждане, но първо трябва да се погрижим за теб. Би трябвало да чувстваш болка…
Когато го каза, си спомних за изгарянето в гърлото ми конвулсивно преглътнах.
— Но, Джейкъб…
— Имаме цялото време на света за обяснения, любов моя — нежно ми напомни той.
Разбира се. Мога да почакам още мъничко за отговора — щеше бъде по-лесно да слушам, когато жестоката болка на бясната жажда повече не разваля концентрацията ми.
— Добре.
— Чакай, чакай, чакай — възмути се Алис от вратата и затанцува през стаята замечтано и грациозно. Както при Едуард и Карлайл, почувствах шок, докато гледах лицето й за първи път. Толкова прекрасно. — Обеща ми, че мога да бъда там за първия път! Ами ако двамата пробягате през нещо отразяващо?
— Алис… — протестира Едуард.
— Ще отнеме само секунда! — И с това, Алис изчезна от стаята.
Едуард въздъхна.
— За какво говори тя?
Но Алис вече се беше върнала, носейки огромно, позлатено, дървено огледало от стаята на Розали, което беше почти два пъти по-високо от нея самата и няколко пъти по-широко.
Джаспър, все беше неподвижен и тих — не го бях забелязала, докато не беше застанал зад Карлайл. Сега, отново се раздвижи, за да покровителства Алис, очите му сключени върху изражението ми. Защото аз бях опасността тук.
Също така, знаех, че ще опипва почвата за настроенията около мен, за това би трябвало да е усетил вълната на шок, докато изучавах лицето му, гледайки го отблизо за първи път.
През слепите ми човешки очи, белезите останали от старият му живот, с новородените армии на юг, бяха почти невидими. Само на ярка светлина, обагряйки техните тънки повдигнати форми, определено можеше да си измислям тяхното съществуване.
Сега обаче можех да видя ясно белезите. Бяха покрили по-голямата част от лицето на Джаспър. Беше трудно да сваля очи от повредената му шия и челюст — трудно да повярвам, че дори и вампир би могъл да оцелее, след толкова много чифтове зъби, забивайки се в гърлото му.
Инстинктивно се напрегнах, за да се защитя. Всеки вампир, който е виждал Джаспър, имаше същата реакция. Белезите бяха като светещ билборд. Крещяха „Опасно!“. Колко вампири се бяха опитали да убият Джаспър? Стотици? Хиляди? Същият брой, който е умрял поради опитите си.
Той едновременно видя и почувства моята оценка, предположението ми, и се усмихна криво.
— Едуард ми докара неприятности, че не си се погледнала в огледалото преди сватбата — каза Алис, отвличайки вниманието ми от плашещият й любовник. — Няма да бъда смъмрена отново.
— Смъмрена? — скептично попита Едуард, с повдигната вежда.
— Може и да преувеличавам малко — разсеяно промърмори тя, обръщайки огледалото към мен.