— А може би това има връзка с твоето собствено удоволствие — предположи Едуард.
Алис му смигна.
Бях наясно с тази размяна само с по-малката част от концентрацията ми. По-голямата част беше заета с човека в огледалото.
Първата ми реакция беше немислимо удоволствие. Извънземното създание в огледалната повърхност, бе неоспоримо красиво — напълно като Алис или Есме. Беше плавна, дори и в спокойствие, а безупречното й лице беше бледо като луната, поставено до обрамчващата го тъмна, вълниста коса. Крайниците й бяха, гладки и силни, кожата й блестяща, светеща като перла.
Втората ми реакция беше ужас.
Коя беше тя? От пръв поглед, не можех да намеря лицето си никъде в гладката, перфектна равнина на чертите.
И очите й! Въпреки, че ги очаквах, очите й все пак предизвикваха усещане за смърт и терор в мен. През цялото време, през което изучавах и реагирах вътрешно, лицето й беше перфектно спокойно, като с резба, в която неминуемо беше вплетено господство, непоказвайки нищо от бъркотията, мътеща се в мен. И тогава пълните й устни се размърдаха.
— Очите… — прошепнах, неспособна да изрека „Очите ми“. — Колко дълго?
— Ще потъмнеят след няколко месеца — с мек, успокояващ глас каза Едуард. — Животинската кръв разрежда цвета по-бързо, от човешката. Първо ще станат кехлибарени, а след това златни.
Очите ми ще присветват, като злобни червени пламъчета за месеци?
— Месеци? — гласът ми беше по-висок сега, стресиран. В огледалото, перфектните й вежди се повдигнаха невероятно над светещите й червени очи — по-светли от всичко друго, които съм виждала.
Джаспър направи крачка напред, разтревожен от напрежението, от неочакваната ми тревога. Познаваше младите вампири твърде добре. Да не би тази емоция да водеше до някаква грешка в моята част.
Никой не отговори на въпроса ми. Отместих поглед към Едуард и Алис. Очите и на двамата бяха леко разконцентрирани — реакция от неудобството на Джаспър. Слушайки го, това доведе до гледане напред, в неопределеното бъдеще.
Поех дълбок, ненужен дъх.
— Не, добре съм — уверих ги. Очите ми прибягаха към непознатата в огледалото и обратно. — Просто… прекалено много за възприемане.
Веждата на Джаспър се сбръчка, повдигайки двата белега, над лявото му око.
— Не знам — промърмори Едуард.
Жената в огледалото се намръщи.
— Кой въпрос пропуснах?
Едуард се ухили.
— Джаспър се чуди как го правиш.
— Правя какво?
— Контролирайки емоциите ти, Бела — отговори Джаспър. — Никога не съм виждал никой друг новороден да го прави — спирайки емоция, след което да я променя. Беше разстроена, но когато забеляза безпокойството ни, го задържа, контролирайки се. Бях подготвен да помогна, но нямаше нужда.
— Това грешно ли е? — попитах. Тялото ми автоматично замръзна. Чаках отговорът му.
— Не — каза той, но в гласът му пробягна нотка на несигурност.
Едуард пусна ръката си до моята, насърчавайки ме.
— Много е впечатляващо, Бела, но не го разбираме. Не знаем колко време, ще продължи.
Обмислих това за стотна от секундата. В някой момент, щях ли да се променя? Да се превърна в чудовище?
Не усещах да предстои… Може би нямаше начин да се предвиди такова нещо.
— Но какво мислиш ти? — попита Алис, леко нетърпелива сега, сочейки към огледалото.
— Не съм сигурна — заувъртах аз. Не желаех да призная, колко уплашена бях в същност.
Загледах се в красивата жена с плашещите очи, търсейки частици от мен. Имаше нещо във формата на устните й — ако погледнеш зад зашеметяващата й красота, наистина горната й устна беше леко несъразмерна, твърде пълна за да съвпадне с долната. Откриването на този малък, познат дефект, ме накара да се почувствам мъничко по-добре. Може би и останалата част от мен беше там.
Експериментално вдигнах ръката си, и жената в огледалото, копира движението ми, докосвайки лицето си. Червеникавите й очи ме наблюдаваха предпазливо.
Едуард въздъхна.
Извърнах поглед от нея, за да го погледна, повдигайки вежда.
— Разочарован? — попитах, звънкият ми глас беше невъзмутим.
Той се засмя.
— Да — призна.
Усетих шокът, разбивайки спокойната маска на лицето ми, моментално последвана от болката.
Алис изръмжа. Джаспър отново се приближи, чакайки ме да променя поведението си.
Но Едуард ги игнорира и обви ръцете си здраво около новото ми, студено тяло, прилепяйки устните си към бузата ми.
— Надявах се, да успея да чуя умът ти, сега, когато е по-близък до моя — промърмори той. — И ето ме тук, както винаги разочарован, чудейки се, какво може да се върти в главата ти.