Изведнъж се почувствах по-добре.
— Оу… ами… — безгрижно казах аз, облекчена, че мислите ми са все още само мои. — Предполагам, че мозъкът ми никога няма да заработи правилно. Поне бях красива.
Започваше да става по-лесно да се шегувам с него, докато свиквах да мисля последователно. Да бъда себе си.
Едуард изръмжа в ухото ми.
— Бела, ти никога не си била само красива.
Тогава лицето му се отдръпна от моето, като въздъхна.
— Добре, добре — каза на някой.
— Какво? — попитах.
— С всяка секунда правиш Джаспър все по-нетърпелив. Може да се успокои малко, след като си ловувала.
Погледнах в разтревоженото изражение на Джаспър, и кимнах. Не исках да превърта тук, ако това предстоеше. По-добре да бъда заобиколена от дървета, отколкото от новото ми семейството.
— Добре. Да ловуваме — съгласих се, тръпка от нервно очакване накара стомаха ми да потрепери. Свалих ръцете на Едуард от мен, задържайки едната в своята, когато обърнах гръб на непознатата и красива жена в огледалото.
21. ПЪРВИЯТ ЛОВ
— Прозорецът? — попитах аз, гледайки два етажа надолу.
Никога не ме е било наистина страх от високото, като такова само по себе си, но това, че можех да видя всички детайли с такава яснота, направи перспективата по-малко привлекателна. Ъглите на камъните под мен бяха по-остри отколкото си ги бях представяла.
Едуард се усмихна.
— Това е най-удобният изход. Ако те е страх, мога да те нося.
— Имаме цялата вечност, а ти се притесняваш за времето, което ще ни отнеме да идем до задната врата?
— Ренесме и Джейкъб са долу — намръщи се леко той.
— О!
Вярно. Сега аз бях чудовището. Трябваше да стоя настрана от миризми, които можеха да предизвикат дивото в мен. От хората, които обичах, по-конкретно. Дори този, които все още не познавах.
— Ренесме… добре ли е там… с Джейкъб? — прошепнах аз. Със закъснение осъзнах, че сърцето, което бях чула на долния етаж, трябваше да е било това на Джейкъб. Заслушах се внимателно, но можех да чуя само един равномерен пулс. — Той не я харесва особено.
Устните на Едуард се свиха по странен начин.
— Довери ми се, тя е в пълна безопасност. Знам точно какво си мисли Джейкъб.
— Разбира се — промърморих аз и погледнах отново към земята.
— Отлагаш? — предизвика ме той.
— Малко. Не знам как…
Бях много наясно с присъствието на семейството ми зад мен, което ме гледаше притихнало. Почти притихнало. Емет вече се беше изкискал веднъж под носа си. Една грешка и щеше да се търкаля по земята от смях. И тогава щяха да започнат бъзиците за единствения познат на света непохватен вампир…
Освен това, тази рокля, (в която Алис трябва да ме е напъхала по някое време, докато бях прекалено изгубена в изгарянето, за да забележа) не беше това, което аз бих избрала нито за скачане, нито за ловуване. Тясно прилепнала ледено-синя коприна? За какво си мислеше, че ми беше притрябвало да я нося? Да нямаше някое коктейл парти по-късно?
— Гледай мен — каза Едуард. И тогава, съвсем небрежно, той пристъпи през високия, отворен прозорец и пропадна надолу.
Гледах внимателно, анализирайки ъгъла, под който подгъна коленете си, за да поемат съприкосновението със земята. Звукът от приземяването му беше много тих — притъпен, глух звук, който също така можеше да бъде от леко затворена врата, или книга, внимателно поставена на маса.
Не изглеждаше трудно.
Стискайки зъби, докато се концентрирах, опитах да имитирам неговата небрежна крачка в празния въздух.
Ха! Земята се движеше толкова бавно към мен, че не ми струваше нищо, да поставя краката си, (в какви обувки ме беше обула Алис? Токчета? Напълно беше полудяла) да поставя малоумните си обувки точно по такъв начин, че приземяването не беше по различно от крачка напред по равна повърхност.
Поех съприкосновението с меката част на стъпалата си, не исках да счупя тънките токчета. Приземяването ми изглеждаше точно толкова тихо, колкото и неговото. Ухилих му се.
— Вярно. Лесно.
— Бела — върна ми усмивката той.
— Да?
— Това беше доста грациозно — дори за вампир.
Обмислих това за момент и след това засиях. Ако го беше казал просто така, Емет щеше да се изсмее. Никой не се смееше, значи беше истина. Това беше първият път, когато някой беше използвал думата „грациозна“ за мен, през целия ми живот… или, е, поне съществуване.
— Благодаря ти — казах му аз.
След това свалих сребристите сатенени обувки от краката си един по един, и ги метнах заедно през отворения прозорец. Може би малко прекалено силно, но чух, че някой ги хвана преди да почупят нещо в стаята.
Алис измърмори: