— Вкусът й за модата не се е подобрил колкото равновесието й.
Едуард хвана ръката ми (не можех да спра да се удивлявам на гладкостта и приятната температура на кожата му) и се втурна през задния двор към реката. Не ми костваше никакви усилия да го следвам плътно.
Всичко физическо изглеждаше много просто.
— Ще плуваме ли? — попитах го аз, когато се спря край водата.
— И да ти съсипем хубавата рокля? Не. Ще скачаме.
Свих устни, обмисляйки. На това място реката беше широка около 50 метра.
— Първо ти — казах аз.
Той докосна лицето ми, направи две бързи разкрача назад, после пробяга тези две стъпки, и отскочи от един стабилно издаден от брега камък. Изучавах светкавичното движение, докато той прелиташе като дъга над водата, като накрая се превъртя през глава, преди да изчезне в гъстата гора, от другата страна на реката.
— Фукльо — измърморих аз и чух невидимия му смях.
Засилих се пет крачки, за всеки случай, и си поех дълбоко въздух.
Изведнъж, отново бях тревожна. Не толкова за това, че можех да падна или да се нараня — повече се притеснявах да не нараня гората.
Беше се появила бавно, но сега можех да я усетя — суровата, огромна сила потръпваща в крайниците ми. Изведнъж бях убедена, че ако исках да изкопая тунел под реката, да изровя или избия пътя си през здравата скална маса, нямаше да ми отнеме много време. Обектите около мен — дърветата, храстите, камъните… къщата, всички бяха започнали да ми изглеждат много чупливи.
Искрено надявайки се, че Есме не беше конкретно привързана към някое дърво отвъд реката, направих първата си крачка. И после спрях, когато впития сатен се цепна 6 инча нагоре по бедрото ми. Алис!
Е, Алис винаги се отнасяше към дрехите, като нещо за еднократна употреба, така че не би трябвало да се разсърди за това. Приведох се, за да хвана внимателно шева на здравия десен край и, влагайки възможно най-малкото количество сила, разкъсах голяма цепка до началото на бедрото ми. И после нагласих и лявата страна, за да си съвпадат.
Много по-добре.
Можех да чуя заглушения смях в къщата и дори звука на нечии скърцащи зъби. Смехът дойде от горния и долния етаж, и много лесно разпознах съвсем различното, грубо, гърлено кискане, идващо от първия етаж.
Значи Джейкъб също наблюдаваше? Не можех да си представя какво ли си мислеше сега, или пък какво още правеше тук. Бях си представяла нашата първа среща след преобразяването (ако можеше някога да ми прости) да се състои далеч в бъдещето, когато щях да бъда по-стабилна, и времето щеше да е излекувало раните в сърцето му, които му причиних.
Не се обърнах да го погледна в този момент, внимавах заради промяната в настроенията ми. Нямаше да е добре да позволя, на никоя емоция, да превземе състоянието ми. Също така, страховете на Джаспър ме държаха нащрек. Първо трябваше да ида на лов, преди да се занимавам с каквото и да било друго. Опитах се да забравя всичко друго, за да можех да се концентрирам.
— Бела? — Едуард ме повика от гората, гласът му се приближаваше. — Искаш ли да гледаш още веднъж?
Но аз бях запомнила всичко перфектно, разбира се, и не исках да давам причина на Емет, да намери още хумор в обучаването ми. Това беше нещо физическо — трябваше да се получи инстинктивно. Затова си поех дълбоко въздух и се затичах към реката.
Невъзпрепятствана от роклята, ми отне само един дълъг скок, за да достигна ръба на водата. Едва една осемдесет и четвърта от секундата, и все пак беше повече от достатъчно — умът и очите ми се движеха толкова бързо, че една крачка беше достатъчна. Беше просто да поставя десния си крак правилно върху плоския камък, и да упражня адекватния натиск, за да изпратя тялото си да се извие във въздуха. Обръщах повече внимание на прецизността, отколкото на силата, и сгреших по отношение на количеството нужна сила, но поне не обърках да поема в посоката, която щеше да ме поизмокри. Петдесетте метра се бяха оказали леко прекалено лесна дистанция…
Беше странно, зашеметяващо, наелектризиращо нещо, но кратко нещо. Измина още цяла секунда и аз бях от другата страна.
Очаквах нагъсто израсналите дървета да са проблем, но те бяха учудващо услужливи. Беше лесно да се пресегна с една сигурна ръка и да хвана някой удобен клон, докато се приземявах обратно, дълбоко в гората. Залюлях се лекичко на клона и се приземих на пръсти, все така петнайсет метра над земята, върху широкия клон на един смърч.
Беше страхотно.
Отвъд ехтенето на очарования ми смях, можех да чуя как Едуард тича с пълна скорост да ме намери. Скокът ми беше два пъти по-дълъг от неговия. Когато стигна до дървото, където се намирах, очите му бяха разширени. Скокнах пъргаво от дървото точно до него, отново приземявайки се безшумно на предната част на ходилата си.