— Добре ли се справих? — почудих се аз, дишането ми ускорено от вълнение.
— Много добре — усмихна се той одобряващо, но небрежният му тон не си подхождаше добре на учудването, което се четеше в очите му.
— Може ли да го направим пак?
— Съсредоточи се Бела — излезли сме на лов.
— А, да вярно — кимнах аз. — Ловуване.
— Следвай ме… ако можеш. — Той ми се ухили, изражението му изведнъж подигравателно, и препусна в бяг.
Беше по-бърз от мен. Не можех да си представя как така движеше краката си с такава заслепяваща бързина, но това беше нещо отвъд моите познания. Аз, обаче, бях по-силна, и всяка моя крачка отговаряше на три негови. И така, аз полетя с него из оживялото зелено пространство, без никак даже да го следвам. Докато тичах не можех да се спра да не се засмея тихичко, на вълнението, което това предизвикваше в мен; смехът нито ме забави, нито ме разконцентрира.
Най-сетне можех да разбера защо Едуард никога не се сблъскваше с дърветата, докато тичаше — нещо, което винаги е било мистерия за мен. Беше особено усещане балансът между скоростта и яснотата. Защото, докато се изстрелвах над, под и през гъстият, прорязващ лабиринт, със скорост, която би трябвало да превърне всичко около мен в променяща се зелена мъгла, аз можех съвсем ясно да видя всяко миниатюрно листенце, върху всички малки клонки на всеки незначителен храст, покрай който минавах.
Вятърът от скоростта ми издуха косата и разкъсаната ми рокля зад мен, и макар че знаех, че не беше логично, го почувствах топъл при допира с кожата ми. Точно както не беше логично и да усещам, грапавата горска повърхност, като кадифе под босите ми крака, а клоните, които шибаха кожата ми — като галещи пера.
Гората беше много по-жива, отколкото някога си бях представяла — листата около мен гъмжаха от малки същества, за чието съществуване дори не бях подозирала. Всички утихваха след като преминехме покрай тях, а дишането им се забързваше от страх. Сравнени с хората, животните имаха много по-разумна реакция, когато усетеха миризмата ни. Със сигурност, когато аз бях човек, тя ми действаше обратното.
Все така чаках да се задъхам, но да дишам не представляваше никакво усилие. Очаквах мускулите ми да загорят, но силата ми сякаш само нарасна, докато влизах в ритъма на крачките си. Скоковете ми се разтягаха все по-надалеч, и скоро Едуард беше този, който се опитваше да се движи наравно с мен. Изсмях се веднъж, ликуваща, когато го чух да изостава. Босите ми крака докосваха земята толкова рядко сега, че сякаш по-скоро летях, а не тичах.
— Бела — той ме повика сухо, гласът му бе равен и ленив. Не чувах нищо друго, беше спрял.
За кратко обмислих да не го послушам и да продължа.
Но, с въздишка, се обърнах и с лек подскок застанах до него, някъде около сто метра по-назад. Погледнах го с очакване. Той се усмихваше, едната му вежда беше повдигната. Толкова беше красив, че можех единствено да го гледам втренчено.
— Имаше ли намерение да останеш в пределите на страната? — попита той, развеселен. — Или възнамеряваше да посетиш Канада този следобед?
— Тук е добре — съгласих се аз, фокусирайки се по-малко над това, което казваше, и повече над хипнотизиращия начин, по който устните му се движеха. Беше трудно да не се разсейвам, когато всичко наоколо толкова свежо, за моите нови очи.
— Какво ще ловим? — попитах.
— Лосове. Реших да е нещо по-лесно като за първия ти път… — той проточи изречението когато очите ми се присвиха на думата лесно.
Но нямах намерение да споря; бях прекалено жадна. Веднъж щом помислех за сухото горене в гърлото ми, можех да мисля единствено за това. Определено ставаше по-зле. Чувствах устата си пресъхнала като четири часът през юнски следобед, в Долината на Смъртта.
— Къде? — попитах, проверявайки дърветата нетърпеливо. Сега, когато отдадох вниманието си на жаждата, тя развали всяка друга мисъл в ума ми, просмуквайки се в по-приятните мисли за тичането и за устните на Едуард, и целувките и… изпепеляваща жажда. Не можех да избягам от нея.
— Задръж за секунда — каза той, поставяйки леко своите ръце на раменете ми. Спешността на жаждата ми отстъпи моментално при неговото докосване.
— Сега затвори очи — прошепна той. Когато се подчиних, той вдигна ръце до лицето ми и потърка скулите ми. Усетих дишането ми да се ускорява и почаках за миг изчервяването, което никога нямаше да се появи.
— Слушай — инструктира ме той — Какво чуваш?
Всичко, можех да отговоря; перфектния му глас, дъха му, допира на устните му една в друга, докато говореше, шепота на птиците, чистещи перата си във върховете на дърветата, жужащото туптене на сърцата им, шумящите едно в друго кленови листа, слабото щракане на мравки, вървящи една след друга в дълга редица, по кората на най-близкото дърво. Но знаех, че има предвид нещо конкретно, за това оставих ушите ми да ослушат по-далеч наоколо, търсейки нещо различно от тихия шум на заобикалящия ме живот. Имаше поляна близо до нас, вятърът звучеше различно покрай оголената трева, и малък поток с каменист бряг. И там, близо до шума на водата, дойде плясъкът на лочещи езици, шумното туптене на тежки сърца, пулсиращи потоци кръв…