Почувствах се сякаш гърлото ми се сви и затвори плътно.
— Следвам потока на североизток? — попитах аз все още със затворени очи.
— Да — тонът му беше одобряващ. — Сега… изчакай отново бризът и… какво надушваш?
Най-вече него, неговото странно ухание на мед — люляк — и слънце. Но също и богатият, пръстен мирис на гниене и мъх, шишарките по иглолистните дървета, топлият, почти орехов аромат на малките гризачи, криещи се страхливо в корените на дърветата. И тогава, достигайки отново до мен, усетих ясната миризма на водата, която беше учудващо непривлекателна, въпреки жаждата ми. Концентрирах се в посока на водата и намерих миризмата, която вървеше с лочещите езици и туптящите сърца. Още една топла миризма, богата и остра, по-силна от другите. И все пак почти толкова непривлекателна, колкото и тази на потока. Сбърчих нос.
Той се изкиска:
— Знам — има с какво да се свиква.
— Три? — предположих.
— Пет. Има още два в дърветата зад тях.
— Какво да правя сега?
— Како ти се прави? — гласът му звучеше сякаш се усмихва.
Помисли над това, със все още затворени очи, докато слушах и вдишвах миризмата. Нов пристъп на изгаряща жажда нахлу в размислите ми и изведнъж топлата, остра миризма не беше чак толкова неприятна. Поне щеше да е нещо мокро и горещо в пресъхналата ми уста. Очите ми рязко се отвориха.
— Недей много да му мислиш — предложи той, докато вдигаше ръцете си от лицето ми и отстъпи крачка назад. — Просто следвай инстинктите си.
Оставих се да се понеса с миризмата, едва осъзнаваща, че се движа като привидение надолу по наклона към тясната поляна, където течеше потокът. Тялото ми тръгна напред автоматично, леко приведено, докато се колебаех сред рехавите дървета по края. Можех да видя голям елен на ръба на потока, две дузини остри върха на рогата му украсяваха главата му, и сенчестите фигури на другите четирима в гората, тръгнали на изток в лека тръс.
Концентрирах се около миризмата на мъжкия, горещата точка на неговия рунтав врат, там където топлината пулсираше най-силно. Само 30 метра — деляха ни два или три скока. Напрегнах се за първия скок.
Но докато мускулите ми се свиха приготвяйки се, вятърът се смени, духайки по-силно сега, и от юг. Не спрях, за да мисля, изхвърчавайки от дърветата, подплашвайки елена към гората, тичах със все сила след нов аромат, толкова привлекателен, че просто нямах избор. Беше конвулсивно.
Уханието ме завладя напълно. Мислех само за него, докато го преследвах, съзнаваща единствено жаждата и миризмата, която обещаваше да я утоли. Жаждата се влоши, беше толкова болезнена, че обърка всичките ми други мисли и започна да ми напомня за отровата, която беше горяла във вените ми.
Имаше само едно нещо, което имаше шанс да проникне през концентрацията ми сега, един инстинкт по-мощен, по-първичен от нуждата да утоля жаждата си — беше инстинкта да предпазя себе си от опасност. Самосъхранение.
Изведнъж осъзнах факта, че някой ме следваше. Стремежът към неустоимия аромат се сби с импулса да се обърна и защитя лова си. Гърлен звук се надигна в гърлото ми, устните ми се надигнаха по собствена воля, за да покажат предупредително зъбите ми. Краката ми забавиха, докато се борех с нуждата да пазя гърба си и желанието да утоля жаждата си.
И тогава можех да чуя преследвача си да напредва и защитата спечели. В мига, в който се извъртях, надигащият се звук си проби път нагоре през гърлото и устата ми.
Дивото ръмжене идващо от собствената ми уста, беше толкова неочаквано, че се заковах на място. То ме разсея и прочисти главата ми за секунда — воденият от жаждата воал се надигна, макар че тя продължаваше да гори в гърлото ми.
Вятъра се смени, духвайки в лицето ми миризмата на мокра земя и наближаващ дъжд, още повече освобождавайки ме, от горящата хватка на другия аромат — аромат толкова вкусен, че можеше единствено да принадлежи на човек.
Едуард се поколеба на няколко метра от мен, с ръце вдигнати сякаш да ме прегърне, или да ме възпре. Лицето му бе напрегнато и внимателно, когато замръзнах на място ужасена.