Осъзнах, че за малко щях да го нападна. Със силна конвулсия се отърсих от защитническата си стойка, наведена напред. Задържах дъха си докато се пресъсредоточавах, страхувайки се от силата на аромата, виещ се от юг.
Той можеше да види как разума се възвръща по лицето ми и направи крачка към мен, снижавайки ръцете си.
— Трябва да се махна оттук — изплюх през зъби, използвайки последния ми останал въздух.
— Можеш ли да си тръгнеш? — шок се изписа на лицето му.
Нямах време да го питам, какво имаше предвид. Знаех, че способността да мисля ясно щеше да остане единствено ако си позволявах да мисля за…
Хукнах отново, луд спринт право на север, концентрирайки се единствено върху неудобното чувство на липса на сетива, което като че ли беше единственият отговор на тялото на фактът, че не дишах. Единствената ми цел беше да избягам достатъчно надалеч, така че миризмата зад мен да изчезне напълно, да бъде невъзможна за намиране, дори и ако променях решението си…
Отново бях наясно, че някой ме следва, но този път бях с ума си. Преборих инстинкта да дишам, да използвам вкусовете във въздуха, за да бъда сигурна, че беше Едуард. Не се налагаше да се боря дълго; макар че тичах по-бързо от всякога, изстрелвайки се като комета през възможно най-правата пътека, която можех да намеря сред дърветата, Едуард ме настигна след кратка минута.
Друга мисъл ме осени и се заковах на място, краката ми заровени в земята. Бях сигурна, че трябва да е безопасно тук, но задържах дъха си за всеки случай.
Едуард профуча покрай мен, изненадан от неочакваното ми спиране. Обърна обратно и беше до мен след секунда. Сложи ръце на рамене ми и се загледа в очите ми, шокът все още беше доминиращото чувство на лицето му.
— Как го направи? — искаше да знае той.
— Миналият път ме остави да те бия нали? — отвърнах аз, игнорирайки неговия въпрос. — А си мислех, че се справям толкова добре!
Когато отворих уста, можех да вкуся въздуха — беше незамърсен сега, без следа от привлекателният аромат, който измъчваше жаждата ми. Поех си предпазлива глътка въздух.
Той повдигна рамена и поклати глава, отказващ да бъде разсеян.
— Бела, как го направи?
— Да избягам? Спрях да дишам.
— Но как спря лова си?
— Когато се появи зад мен… толкова съжалявам за това.
— За какво ми се извиняваш? Аз съм този, който беше ужасно безразсъден. Предположих, че не би имало никой толкова надалеч от пътеките, но трябваше да проверя първо. Такава глупава грешка! Ти нямаш за какво да се извиняваш.
— Но аз ти изръмжах! — все още бях ужасена, че бях физически способна на такова светотатство.
— Разбира се, че ще го направиш. Това е съвсем естествено. Но не мога да проумея как успя да побегнеш.
— Какво друго можех да направя? — попитах. Поведението му ме объркваше — той какво искаше да се беше случило? — Можеше да е някой, който познавам!
Стреснах се, когато той изведнъж избухна в пристъп на силен смях, отмятайки глава назад, а звукът ехтеше сред дърветата.
— Защо ми се смееш?
Той спря веднага и можех да видя, че изражението му отново беше бдително.
Дръж нещата под контрол помислих си аз. Трябваше да се контролирам. Като че бях млад върколак, а не вампир.
— Не се смея на теб Бела. Смея се, защото съм в шок. А съм в шок, защото съм абсолютно удивен.
— Защо?
— Не би трябвало да си способна да правиш, каквото и да било от нещата, които правиш. Не би трябвало да си толкова… толкова рационална. Не би трябвало да си способна да стоиш тук, сега, и да разискваш това с мен, спокойно и хладнокръвно. И, най-вече, не би трябвало да можеш да се откъснеш от средата на ловуване, с мирис на човешка кръв във въздуха. Дори и възрастните вампири, имат трудности с това — винаги много внимаваме къде ловуваме, за да не се поставяме в по пътя на изкушението. Бела, ти се държиш, все едно си на десетилетия, отколкото на дни.
— Оуу. — Но знаех, че ще бъде трудно. Затова бях толкова нащрек. Очаквах да бъде трудно.
Постави ръката си на лицето ми, и очите му бяха изпълнени с почуда.
— Какво ли не бих дал, да погледна само за момент в ума ти.
Толкова силни емоции. Бях подготвена за частта с жаждата, но не и за това. Бях толкова сигурна, че няма да е същото, когато ме докосва. Ами, честно, не беше същото.
Беше по-силно.
Пресегнах се да проследя чертите на лицето му; пръстите ми се забавиха на устните му.
— Мислех си, че няма да се чувствам по този начин, доста дълго време? — Несигурността ми, направиха думите ми въпрос. — Но все още те искам.
Примига в шок.
— Как изобщо можеш да се концентрираш върху това? Не си ли непоносимо жадна?