Това ми стигаше.
Спомнях се части от това — да увивам пръсти в косата му, да прокарвам ръка през гърдите му — но други части бяха толкова нови. Той беше нов. Беше напълно различно преживяване, когато Едуард ме целуваше така, без страх, толкова силно. Аз откликнах на силата му и изведнъж падахме.
— Упсс — каза аз и той се засмя под мен. — Не исках да те нападам така. Добре ли си?
Той погали лицето ми.
— Мааалко по-добре от добре.
Тогава смутено изражение премина през лицето му.
— Ренесме? — попита той неуверено, опитвайки се да потвърди какво най-много исках в този момент. Много труден въпрос за отговор, защото исках толкова много неща едновременно.
Можех да видя, че той не беше точно против отлагането на прибирането ни, а и беше трудно да мисля за друго освен неговата кожа върху моята (не беше останало кой знае какво от роклята). Но споменът ми за Ренесме, преди и след раждането й, се превръщаше все повече в сън. Още по-неприемливо. Всичките ми спомени за нея, бяха човешки спомени; някаква аура на изкуственост беше надвиснала над тях. Нищо, което не бях виждала с тези ми очи, докосвала с тези ръце, не изглеждаше реално.
Със всяка минута, реалността, в която съществуваше този малък непознат ми се изплъзване надалеч.
— Ренесме — съгласих се аз, с прискърбие, и скочих обратно на крака, издърпвайки го заедно с мен.
22. ОБЕЩАНИЕ
Мисленето за Ренесме, я постави на централно място в моя странен, нов и обширен, но и отвлечен ум. Толкова много въпроси.
— Разкажи ми за нея — настоях аз, когато той пое ръката ми. Свързването ни по този начин не ни забави.
— Тя не прилича на нищо друго на този свят — отвърна ми той. Усещаше се почти религиозна отдаденост в гласа му.
Усетих остър спазъм от ревност към този непознат. Той я познаваше, а аз не. Не беше честно.
— Прилича ли на теб? Или на мен? Тоест на предишното ми аз.
— Изглежда наравно.
— Родила се е топлокръвна — напомних му аз.
— Да. Сърцето й бие, но малко по-бързо от човешкото. Температурата й също е малко по-висока от нормалното. Тя спи.
— Наистина ли?
— Доста добре за новородено. Ние сме единствените родители, които нямат нужда да спят, а детето ни спи по цяла нощ — разхили се той.
Хареса ми начинът, по който той каза детето ни. Думите я направиха за мен по-реална.
— Има същите очи като твоите… така че все пак това не се загуби — усмихна ми се той — Толкова са красиви.
— А от вампирска страна? — попитах.
— Кожата и изглежда също толкова непроницаема, колкото твоята. Не че някой ще опита да я пробва.
Примигнах, леко шокирана.
— Разбира се, че никой не би го сторил — увери ме той — Диетата й… ами, тя предпочита да пие кръв. Карлайл продължава да се опитва да я убеди да пие и някакво бебешко мляко, но изглежда тя няма никаква поносимост към него. Не казвам, че я виня… това е някакво отвратително миришещо нещо, дори и за човешка храна.
Зинах широко. Казаното от него прозвуча така, сякаш са водили разговори.
— Да я убеди?
— Интелигентна е, шокиращо, също така се развива с невероятна скорост. Въпреки че не говори… още… комуникира доста ефективно.
— Не. Говори. Още.
Той забави ход, за да ми позволи да осъзная това.
— Какво имаш предвид под комуникира ефективно? — настоях аз.
— Мисля, че ще е по-добре да… видиш със собствените си очи. Доста трудно е за описване.
Обмислих това. Знаех, че има много неща, които трябваше да видя с очите си, преди да повярвам, че е истина. Не знаех доколко съм готова, затова смених темата.
— Защо Джейкъб е все още тук? — попитах аз. — Как издържа? Защо му е? — звънтящият ми глас трепна леко. — Защо му е да се измъчва още повече?
— Джейкъб не се измъчва — каза той със странен нов тон. — Въпреки че бих желал да променя състоянието му — добави през зъби.
— Едуард! — изсъсках аз, спирайки го рязко (почувствах някакво самодоволство, че имах силата да го направя). — Как може да го казваш? Джейкъб се отказа от всичко, за да ни предпази! Това, през което го накарах да премине… — трепнах при замъгления спомен от срама и вината ми. Сега ми изглеждаше странно, че съм се нуждаела от него тогава. Чувството за празнота без него бе изчезнало. Сигурно е било човешка слабост.
— Ще видиш как точно мога да го казвам — промърмори Едуард. — Обещах му да му позволя да обясни, но се съмнявам да видиш нещата по-различно от мен. Разбира се, често греша относно мислите ти, нали? — изви устни и ме огледа.
— Да обясни какво?
Едуард поклати глава.
— Обещах. Въпреки че не знам дали му дължа повече нещо… — той стисна силно зъби.