— Едуард, не разбирам — безпомощност и възмущение превзеха ума ми.
Той погали бузата ми, след което се усмихна нежно, когато лицето ми се успокои в отговор. Желанието премахна раздразнителността ми.
— По-тежко е, отколкото го правиш ти, знам. Помня.
— Не обичам да се чувствам объркана.
— Знам. Затова нека се приберем в къщи, за да можеш да видиш с очите си — неговите очи преминаха покрай остатъците от роклята ми, докато говореше за прибиране в къщи. Той се намуси — Хмм.
След около половин секунда замисляне, разкопча ризата си и ми я подаде да я облека.
— Толкова ли е зле?
Той се ухили.
Промуших ръцете си през ръкавите, след което закопчах ризата върху разпокъсаното си елече. Разбира се, така той остана без риза. Нямаше как да не сметна това за разсейващо.
— Ще се състезавам с теб — казах аз и отбелязах — няма да ти позволя да победиш този път!
Той пусна ръката ми и се ухили.
— По твой знак…
Беше ми по-лесно да намеря новата си къща, отколкото да вървя по улицата към къщата на Чарли. Мирисът ни беше оставил прясна следа, лесна за проследяване, дори когато бягах толкова бързо, колкото можех.
Едуард ме настигна, когато доближихме реката. Възползвах се от случая и направих скока си по-рано, опитвайки се да използвам допълнителната си сила, за да победя.
— Ха! — въздъхнах аз, когато чух, че моите крака докоснаха тревата първи.
Докато се заслушвах, за да чуя приземяването му, чух нещо, което не очаквах. Нещо силно и твърде близко. Биещо сърце.
Едуард беше до мен в същата секунда, ръцете му бяха стиснали здраво моите.
— Не дишай — предупреди ме той настоятелно.
Опитах се да не се паникьосвам, когато замръзнах по средата на дишането. Единствено очите ми се движеха, местейки се инстинктивно, за да открият източника.
Джейкъб стоеше на линията, където гората се докосваше до поляната на Кълън. Ръцете му бяха кръстосани, челюстта силно стегната. Някъде зад него, невидими за мен, се чуха две по-големи сърца, след което шумът от пречупване на нещо под силни лапи.
— Внимателно, Джейкъб — каза Едуард. Ръмжене от гората отвърна на загрижеността в гласа му.
— Може би това не е най-добрият начин…
— Мислиш, че би било по-добре да я пуснем първо при бебето? — прекъсна го Джейкъб — По-безопасно е да видим как Бела се справя с мен. Аз ще се оправя по-бързо.
Това беше тест? За да видят дали ще убия Джейкъб, преди да се опитам да убия Ренесме? Почувствах се болна по странен начин… нямаше нищо общо със стомаха ми, само с ума ми. Това идея на Едуард ли беше?
Погледнах го угрижено. Едуард изглежда обмисляше за момент, след което изражението му премина от загрижено в някакво друго. Той сви рамене, след което имаше враждебност в гласа му, когато каза:
— Става дума за твоя врат, предполагам.
Ръмженето от гората вече беше станало бясно. Лея, нямах съмнения.
Какво му имаше на Едуард? След всичко, през което преминахме, не трябваше ли да изпитва някаква симпатия към най-добрия ми приятел? Мислех си — може би глуповато — че Едуард е вече също приятел на Джейкъб. Явно не съм ги разбрала.
Но какво правеше Джейкъб? Защо би предложил себе си за тест, за да предпази Ренесме?
Нямаше смисъл за мен. Дори и връзката ни да бе оживяла…
Сега, когато погледът ми срещна този на Джейкъб, си помислих, че може би е оживяла. Той все още изглеждаше като най-добрия ми приятел. Но не той беше променен. Как ли изглеждах за него?
Тогава той ме дари с познатата си усмивка, усмивката на детинския дух. Бях сигурна, че приятелството ни е останало непокътнато. Беше също както преди, когато се мотаехме из домашно направения му гараж — просто две деца, които си губеха времето. Лесно и нормално. Отново забелязах, че странната нужда, която изпитвах към него преди да се променя, беше изчезнала напълно. Той беше просто моят приятел, точно както трябваше да бъде.
Въпреки това все още не разбирах какво прави сега. Наистина ли беше толкова безкористен, за да се опита да ме предпази — със собствения си живот — от това да изляза извън контрол за секунда и да съжалявам завинаги? Това преминаваше твърде много извън границите на простата му подкрепа към това, в което се бях превърнала, или пък опитите му да остане мой приятел. Джейкъб беше един от най-добрите хора, които познавах, но това беше твърде много за приемане от когото и да било.
Усмивката му се разшири, той сви рамене леко.
— Трябва да призная, Бела. Шантава си.
Усмихнах се в отговор, следвайки стария пример. Това беше негова страна, която разбирах.
Едуард изръмжа.
— Внимавай, мелез!