Вятърът повя зад мен и аз успях бързо да напълня дробовете си с безопасен въздух, за да продължа.
— Не, той е прав. Очите са наистина шантави, нали?
— Супер плашещи. Но не е толкова зле, колкото очаквах.
— Е… мерси за невероятния комплимент!
Той извъртя очи.
— Знаеш какво имам предвид. Все още изглеждаш като себе си… отчасти. Може би не е толкова външният ти вид, колкото това, че… ти си Бела. Не смятах, че ще имам усещането, че си отново тук — усмихна ми се отново, без следа от горчивина или съжаление по лицето си. След това се ухили и каза — Както и да е, предполагам, че ще свикна с очите много скоро.
— Ще свикнеш? — попитах объркана. Беше чудесно, че все още бяхме приятели, но едва ли щяхме да можем да прекарваме много време заедно.
Най-странното изражение премина по лицето му, изтривайки усмивката му. Беше почти… виновно? Тогава очите му се преместиха на Едуард.
— Благодаря — каза той. — Не знаех, че ще можеш да й го спестиш, обещал или не. Обикновено й даваш всичко, което иска.
— Може би се надявам да се раздразни и да ти откъсне главата — предложи Едуард.
Джейкъб прихна.
— Какво става? Да не би двамата да пазите тайни от мен? — настоях аз, недоверчива.
— Ще ти обясня после — отвърна Джейкъб така, сякаш не планираше всъщност да го направи, след което смени темата — Първо, нека да пренесем това шоу на пътя — усмивката му вече беше предизвикателна, когато започна да се придвижва бавно напред.
Чу се вой за протест зад него. Сивото тяло на Лея се промуши през дърветата. По-високият, с пясъчен цвят на козината Сет, беше точно зад нея.
— Спокойно, хора — каза Джейкъб. — Стойте настрана.
Бях доволна от това, че не го послушаха, а просто забавиха крачка.
Вятърът все още беше слаб, не би могъл да отвее мириса му.
Дойде достатъчно бързо, за да мога да усетя топлината от тялото му във въздуха между нас. Гърлото ми прогоря в отговор.
— Хайде, Бела. Дай най-лошото от себе си.
Лея изсъска.
Не исках да дишам. Не беше правилно да взимам такова опасно преимущество над Джейкъб, без значение, че той беше този, който го предлагаше. Но не можех да се измъкна от логиката. Как бих могла по друг начин да съм сигурна, че няма да нараня Ренесме?
— Остарявам тук, Бела — подмами ме Джейкъб — Добре, не технически, но схващаш идеята. — Хайде, поеми си дъх.
— Дръж се за мен — казах аз на Едуард, скривайки се в ръцете му.
Неговите ръце се стегнаха около мен.
Стегнах мускулите си, надявайки се да ги задържа замръзнали. Реших да действам както по време на лова. В най-лошия случай щях да спра да дишам и да избягам. Нервно си поех леко дъх през носа, готова за всичко.
Заболя ме леко, но гърлото ми вече гореше слабо и без това. Джейкъб не миришеше толкова на човек, колкото онзи планински лъв. Имаше животински мирис към кръвта му, който веднага отблъскваше. Въпреки че силният мокър шум от сърцето му беше примамлив, мирисът, който идваше с него, накара носът ми да се сгърчи. Всъщност беше много по-лесно да контролирам реакцията си на звука и горещината на пулсиращата му кръв с помощта на миризмата му.
Поех си още веднъж дъх и се отпуснах.
— Хъх. Разбирам защо всеки се оплакваше от теб. Вониш, Джейкъб.
Едуард избухна в смях. Ръцете му се спуснаха от раменете ми, за да се увият около кръста ми. Сет излая тихо в хармония с Едуард. Той се доближи леко, докато Лея се отдалечи няколко стъпки назад. Тогава забелязах, че имаме и друга публика. Чух тихото, отдалечено хихикане на Емет, заглушено от стъклената стена помежду ни.
— Виж кой го казва — отвърна Джейкъб, хващайки се театрално за носа. Лицето му не се промени изобщо, докато Едуард ме прегръщаше, нито когато се успокои и ми прошепна „Обичам те“ в ухото. Джейкъб просто се усмихваше. Това ме накара да се надявам, че нещата щяха да вървят добре помежду ни, по начина, по който не бяха вървели от много отдавна. Може би сега щях да успея да му бъда истински приятел, след като го отвращавах физически достатъчно, за да не може да ме обича както преди. Може би това беше нужно.
— Добре, значи издържах, нали? — казах аз. — Сега ще ми кажете ли каква е голямата тайна?
Лицето на Джейкъб стана много нервно.
— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш сега…
Чух Емет да се подхилква отново — звук на неодобрение.
Бих настоявала още, но докато слушах Емет, чух и други звуци. Седем души дишаха. Един чифт бели дробове се движеше по-бързо от другите. Само едно сърце се трепкаше като крила на птица — леко и бързо.
Вниманието ми беше тотално отвлечено. Дъщеря ми беше от другата страна на тази тънка стъклена стена. Не можех да я видя — светлината отскачаше от отразяващите прозорци като от огледало. Можех само да видя себе си, изглеждаща много странна — толкова бяла и неподвижна — в сравнение с Джейкъб. Или в сравнение с Едуард, което изглеждаше по-правилно.