— Ренесме — прошепнах аз. Стресът ме превърна отново в статуя. Ренесме нямаше да мирише на животно. Щях ли да я изложа на опасност?
— Ела и виж — промърмори Едуард. — Знам, че можеш да се справиш.
— Ще ми помогнеш ли? — прошепнах през неподвижни устни.
— Разбира се, че ще го направя.
— И Емет и Джаспър — за всеки случай?
— Ще се погрижим за теб, Бела. Не се тревожи, ще сме подготвени. Никой от нас няма да рискува живота на Ренесме. Мисля, че ще се изненадаш как тя ни е завъртяла всички около малките си пръстчета. Ще е в пълна безопасност, независимо от всичко.
Желанието ми да я видя, да разбера благоговението в гласа му, развали замръзналата ми поза. Направих крачка напред.
Тогава Джейкъб застана на пътя ми, на лицето му имаше притеснителна маска.
— Сигурен ли си, кръвопиецо? — попита той Едуард, гласът му беше едва ли не молещ. Никога не го бях чувала да говори така на Едуард — Не ми харесва това. Може би трябва да почака…
— Проведе теста си, Джейкъб.
Бил е негов тест?
— Но… — започна той.
— Никакво но — каза Едуард, изведнъж раздразнен. — Бела има нужда да види нашата дъщеря. Изчезни от пътя.
Джейкъб ме дари със странен, неодобрителен поглед, след което се обърна и почти се втурна в къщата преди нас.
Едуард изръмжа.
Не можех да видя смисъла на конфронтацията им, не можех и да се концентрирам върху нея. Можех само да мисля за замъгления образ на детето в ума ми, опитвайки се да си спомня лицето й подробно.
— Ще отиваме ли? — попита Едуард с нежен глас.
Кимнах нервно.
Той пое леко ръката ми в своята и ме поведе навътре в къщата.
Те ме чакаха, наредени в усмихната линия, който беше едновременно предразполагаща и защитна. Розали беше на няколко крачки зад другите, близо до предната врата. Беше сама, докато Джейкъб не застана пред нея, по-близо от обикновено. Нямаше следа от удобство от това разстояние помежду им — и двамата трепнаха от близостта.
Някой много малък се виждаше в ръцете на Розали, поглеждайки покрай Джейкъб.
Тя веднага спечели вниманието ми, всяка моя мисъл, по начина, по който нищо преди не беше обземало ума ми, откакто отворих очи.
— Наистина ли ме нямаше само два дни? — ахнах аз, невярващо.
Непознатото дете в ръцете на Розали изглеждаше на седмици, ако не на месеци. Беше поне два пъти по-голяма от детето в замъгления ми спомен, изглежда вече можеше да задържа тялото си изправено, протягайки се към мен. Блестящата й бронзова коса падаше на малки къдрици покрай раменете й. Очите й с цвят на кафяв шоколад ме изследваха с интерес, който не беше изобщо детински — беше интерес на възрастен, много интелигентен. Тя вдигна ръка, протягайки я в моята посока, след това докосна врата на Розали.
Ако лицето й не беше толкова пленително с красотата и перфектността си, не бих могла да повярвам, че това беше същото дете. Моето дете.
Но чертите на Едуард се виждаха в лицето й, моите също в нейните очи и бузи. Дори и Чарли имаше място там в къдриците, въпреки че те имаха цвета на косата на Едуард. Трябваше да е наша. Невъзможно, но все пак вярно.
Това, че видях малкия неочакван човек, не я направи по-реална. Напротив, направи я още по-фантастична.
Розали потупа ръчичката, която беше поставена на врата й и промърмори.
— Да, това е тя.
Очите на Ренесме останаха вперени в мен. Тогава, сякаш само секунди след насилственото си раждане, тя ми се усмихна. Показаха се тънки блестящи бели зъби.
Колебаейки се, поех една крачка към нея.
Всички се движеха много бързо.
Емет и Джаспър застанаха пред мен — рамо до рамо, ръце в готовност. Едуард ме хвана здраво, пръстите му стискаха силно ръцете ми. Дори Карлайл и Есме се движеха до фланговете на Емет и Джаспър, докато Розали се отдръпна към вратата, стискайки Ренесме. Джейкъб се предвижи също, поддържайки защитническо разстояние пред тях.
Единствено Алис остана на мястото си.
— Ох, имайте малко вяра! — каза им тя — Нямаше да направи нищо. И вие бихте искали да погледнете от близо.
Алис беше права. Контролирах се. Бях подготвена за всичко — за мирис, също толкова неустоим, колкото човешката миризма в гората. Предизвикателството тук не можеше да се сравнява всъщност. Благоуханието на Ренесме беше перфектен баланс между мирисът на най-красивия парфюм и уханието на най-вкусната храна. Имаше достатъчно сладка миризма на вампир, за да не се натрапи човешкия мирис.
Можех да се справя с това. Бях сигурна.