— Добре съм — обещах аз, галейки ръката на Едуард. След това се поколебах и добавих — Въпреки това стойте близо, за всеки случай.
Очите на Джаспър бяха строги, фокусирани. Знаех, че се съсредоточаваше в емоционалния ми климат, аз се опитах да се успокоя още повече. Усетих как Едуард ми освободи ръцете, след като прочете мислите на Джаспър. Но въпреки че Джаспър беше най-запознат със ситуацията, не изглеждаше убеден.
Когато чу гласа ми, твърде порасналото дете започна да се дърпа в ръцете на Розали, протягайки към мен. Някак си лицето й изглеждаше нетърпеливо.
— Джаз, Ем, оставете ни да минем. Бела ще се справи.
— Едуард, рискът… — каза Джаспър.
— Минимален. Чуй, Джаспър — по време на лова ни, тя попадна на мирис на туристи, които бяха на грешното място в грешния момент…
Чух Карлайл да си поема дъх, шокиран, лицето на Есме стана изведнъж изпълнено с угриженост, но и със симпатия. Очите на Джаспър се разшириха, но той кимна леко, сякаш думите на Едуард са отговори на някакъв въпрос в главата му. Устната на Джейкъб се изви в отвратена гримаса. Емет сви рамене. Розали изглеждаше още по-незаинтересована от Емет, докато се опитваше да задържи дърпащото се дете в ръцете си.
Лицето на Алис ми показа, че тя не е била залъгана. Присвитите й очи, фокусирани върху с горяща настоятелност на ризата ми, изглеждаха по-загрижени за роклята, отколкото за каквото и да е друго.
— Едуард! — възкликна Карлайл — Как си могъл да бъдеш толкова безотговорен?
— Знам, Карлайл, знам. Бях чисто и просто глупав. Трябваше да проверя дали сме в безопасна зона, преди да я освободя.
— Едуард — промърморих аз, засрамена от начина, по който гледаха в мен. Беше така, сякаш се опитваха да видят по-ярко червено в очите ми.
— Той е напълно прав да ме смъмря, Бела — каза Едуард с усмивка. — Направих огромна грешка. Фактът, че си по-силна от всеки, който познавам, не променя това.
Алис извъртя очи.
— Добра шега, Едуард.
— Не се шегувах. Обяснявах на Джаспър защо Бела може да се справи с това. Не е моя вината, че всички се втурвате да правите заключения.
— Почакай — ахна Джаспър. — Не е нападнала хората?
— Започна — отвърна Едуард, очевидно наслаждавайки се на себе си. Стиснах зъби — Беше изцяло фокусирана на лова.
— Какво стана? — прекъсна го Карлайл. Очите му изведнъж станаха светли, въодушевена усмивка започна да се оформя на лицето му. Напомни ми за преди, когато искаше детайли от трансформацията ми. Тръпката от новата информация.
Едуард се наведе към него, също толкова въодушевен.
— Тя ме чу зад себе си и реагира инстинктивно. Когато моето преследване прекъсна концентрацията й, тя излезе бързо от нея. Никога не съм виждала нещо равно на нея. Тя осъзна какво се случваше и тогава… притаи дъх и избяга.
— Уоу — промърмори Емет — Сериозно?
— Той не го разказва правилно — измърморих аз, още по-засрамена от преди. — Изпусна частта за това как му изръмжах.
— Посбихте ли се хубавичко? — попита настоятелно Емет.
— Не! Разбира се, че не.
— Не, наистина не? Не си го атакувала?
— Емет! — протестирах аз.
— Ау, каква загуба — изпъшка той. — А ти си сигурно единственият човек, който може да го атакува — след като не може да влезе в ума ти — и си имала перфектно извинение също — той въздъхна. — Бих умрял, за да видя как ще се справи без преимуществото си!
Изгледах го ледено.
— Никога не бих.
Загрижеността на Джаспър привлече вниманието ми. Той изглеждаше по-притеснен дори от преди.
Едуард докосна юмрука си до рамото му в знак на подигравателен удар.
— Виждаш ли какво имам предвид?
— Не е естествено — промърмори Джаспър.
— Можеше да се обърне срещу теб… тя е само на часове! — възкликна Есме, поставяйки ръка на сърцето си. — Ох, трябваше да отидем с вас.
Вече не обръщах толкова внимание, след като Едуард спря с шегата си. Започнах да зяпам прелестното дете при вратата, което също ме зяпаше. Малките й ръце се протягаха към мен, сякаш знаеше точно коя съм. Автоматично ръката ми се вдигна, за да отвърне на нейния жест.
— Едуард — казах аз, навеждайки се, за да мога да я видя по-добре покрай Джаспър. — Моля?
Зъбите на Джаспър бяха стиснати. Той не помръдна.
— Джаз, това не прилича на нищо, което си виждал преди — каза тихо Алис. — Повярвай ми.
Очите им се срещнаха за кратко, след което той кимна. Той се отдръпна от пътя ми, но постави ръка на рамото ми, движейки се заедно с мен, когато се запътих бавно напред.
Обмислях всяка стъпка, преди да я взема, анализирайки настроението си, горенето в гърлото ми, позицията на останалите около мен. Колко силна се чувствах срещу това колко добре биха могли да ме спрат. Беше сложна процедура.