Тогава детето в ръцете на Розали, дърпайки се и протягайки се през цялото време на тази постановка, стана още по-нетърпеливо и издаде високо, звънливо хленчене. Всеки реагираха сякаш — както мен — никога преди не са чували гласа й.
Втурнаха се към нея за секунда, оставяйки ме да стоя сама, замръзнала на мястото си. Звукът от плача на Ренесме ме проряза, притискайки ме към пода. Очите ми ме боляха, сякаш искаха да се откъснат.
Изглеждаше сякаш всеки бе поставил ръка на нея, потупвайки и успокоявайки я. Всеки освен мен.
— Какво не е наред? Боли ли я нещо? Какво стана?
Гласът на Джейкъб беше най-силен, който издигаше загрижеността. Гледах шокирана как той се протегна за Ренесме и за мой огромен ужас Розали му я даде без борба.
— Не, добре е — успокои го тя.
Розали успокояваше Джейкъб?
Ренесме отиде в ръцете на Джейкъб с желание, притискайки тънката си ръка в бузата му, след което отново протягайки се към мен.
— Виждаш ли? — каза му Розали — Тя иска Бела.
— Тя иска мен? — прошепнах аз.
Очите на Ренесме — моите очи — ме гледаха нетърпеливо.
Едуард се върна отново при мен. Той постави ръце внимателно върху моите, бутайки ме напред.
— Тя те иска от три дни — каза ми той.
Бяхме вече на няколко метра от нея. Вълни от топлина сякаш трепереха, излизащи от нея, за да ме достигнат. Или може би Джейкъб трепереше. Видях как ръцете му се тресяха, когато се доближих. Въпреки загрижеността му, лицето му беше по-откровено от преди.
— Джейк… добре съм — казах му аз. Паникьосах се леко, когато видях Ренесме в тресящите му се ръце, но успях да остана под контрол.
Той ми се намуси. Очите му бяха напрегнати, сякаш самият той се паникьосваше от мисълта Ренесме да бъде в ръцете ми. Ренесме се протягаше нетърпеливо, ръцете й се свиваха в юмруци и разпускаха.
Нещо в мен си дойде на мястото в този момент. Звукът на плача й, фамилиарността на очите й, начинът, по който тя беше още по-нетърпелива от мен за нашата среща — всичко изглеждаше напълно нормално, когато тя зае малкото пространство между нас. Изведнъж тя беше напълно реална и, разбира се, аз я познавах. Беше напълно редно, че трябваше да поема тази последна крачка и да се протегна към нея. Ръцете ми сякаш бяха на точно определеното за тях място, когато я придърпах внимателно към себе си.
Джейкъб си протегна ръцете, за да мога да я полюлея, но не я пусна. Той трепна, когато кожата ни се докосна. Неговата — винаги топла за мен преди, ми беше като открит огън сега. Беше почти същата температура като тази на Ренесме. Може би с един — два градуса разлика.
Ренесме изглежда нямаше нищо против хладината на кожата ми или поне беше свикнала с нея. Тя ме погледна и се усмихна отново, показвайки зъбите си и две трапчинки. Тогава, много бавно, докосна лицето ми.
В момента, в който го направи, всички ръце се стегнаха около мен, очаквайки реакцията ми. Едва забелязах това.
Ахнах, изненадана и уплашена от странния предупредителен образ, който изпълни ума ми. Чувствах го като силен спомен — можех все още да видя през очите си, докато го гледах в ума си — но беше напълно непознат. Видях през очаквателното изражение на Ренесме, опитвайки се да разбера какво ставаше, мъчейки се отчаяно да остана спокойна.
Освен шокиращ и непознат този образ беше някак си грешен — почти разпознах собственото си лице, моето старо лице, но беше назад. Ахнах бързо, осъзнавайки, че виждах лицето си по начина, по който го виждат други, а не променено от отражение.
Лицето ми в този спомен беше променено, покрито в пот и кръв. Въпреки това изражението ми се превърна в усмивка на обожание, кафявите ми очи гледаха изпод дълбоки кръгове. Образът се увеличи, доближи се към тази непозната гледна точка, след което изведнъж изчезна.
Ръката на Ренесме се дръпна от бузата ми. Тя се усмихна по-широко, показвайки отново трапчинки.
Беше напълно тихо в стаята, с изключение на сърцебиенията. Никой друг, освен Джейкъб и Ренесме, не дишаше. Тишината се проточи. Изглежда те чакаха да кажа нещо.
— Какво… беше… това? — успях да кажа аз.
— Какво видя? — попита любопитно Розали, навеждайки се към Джейкъб, който изглеждаше твърде не на място в този момент — Какво ти показа?
— Тя ми показа това? — прошепнах аз.
— Казах ти, че е странно за обяснение — промърмори в ухото ми Едуард. — Но е ефективно като средство за комуникация.
— Какво беше? — попита Джейкъб.
Премигнах няколко пъти бързо.
— Ъм. Мен. Мисля. Но изглеждах ужасно.
— Това е единствения спомен, който има с теб — обясни Едуард. Беше очевидно, че той е видял, какво ми е показала, когато е помислила за него. Той все още беше свит болезнено, гласът му беше груб от преживяването на спомена. — Тя ти показва, че е направила връзката, че знае коя си.