— Но как го направи?
Ренесме изглежда не беше притеснена от ококорените ми очи. Тя ми се усмихваше леко, дърпайки кичур от косата ми.
— Как аз чувам мислите? Как Алис вижда бъдещето? — попита реторично Едуард, аз свих рамене тогава. — Има дарба.
— Интересно изкривяване е — каза Карлайл на Едуард — Сякаш тя прави точно обратното на това, което вие можете.
— Интересно — съгласи се Едуард — Чудя се…
Знаех, че разискваха още, но не ме интересуваше. Гледах най-красивото лице на света. Беше гореща, напомняйки ми за момента, когато тъмнината беше почти победила, когато нямаше нищо друго в света, за което можех да се крепя. Нищо, силно достатъчно, за да ме изкара от потискащата тъмнина. В момента, в който помислих за Ренесме, намерих нещо, което никога нямаше да пусна.
— И аз си те спомням — казах тихо аз.
Изглеждаше напълно естествено да се наведа и допра устни до челото й. Тя миришеше невероятно. Мириса на кожата й запали гърлото ми, но беше лесно да игнорирам това. Не премахна радостта от момента. Ренесме беше истинска и аз я познавах. Тя беше същата, за която се борех още в началото. Моят малък натрапник, този, който ме обичаше отвътре също. Наполовина Едуард — перфектен и прекрасен. И половина мен — което, изненадващо, я правеше още по-добра.
Била съм права през цялото време. Струваше си битката.
— Добре е — промърмори Алис, сигурно на Джаспър. Можех да ги усетя да се надвесват над мен, сигурно не ми се доверяваха.
— Не експериментирахме ли достатъчно за един ден? — попита Джейк, гласът му беше леко по-висок от стрес — О’кей, Бела се справя страхотно, но нека да не избързваме.
Погледнах го раздразнена. Джаспър се премести неудобно до мен. Бяхме толкова близко един до друг, че всяко малко движение изглеждаше голямо.
— Какъв ти е проблемът, Джейкъб? — настоях аз. Опитах се да разваля хватката му върху Ренесме, но той просто се доближи още повече. Ренесме докосваше гърдите на двама ни.
Едуард му изсъска:
— Просто защото разбирам не значи, че няма да те изхвърля, Джейкъб. Бела се справя изключително добре. Не разваляй момента!
— Ще му помогна да те изрита, куче — обеща Розали, гласът й беше режещ. — Дължа ти добър ритник в корема.
Очевидно нямаше промяна в тези отношения, освен ако не бяха станали по-лоши. Погледнах към Джейкъб — загрижен, полуядосан. Очите му бяха вперени в лицето на Ренесме. При положение, че всички ни бяха притиснали, той трябва да се докосваше до поне шест вампири, но това изглежда не го притесняваше.
Би ли преминал през всичко това просто за да ме предпази от самата мен? Какво би станало по време на трансформацията ми — моето превръщане в нещо, което той мразеше — би го размекнало толкова много от необходимостта?
Замислих се над това, гледайки го как се взира в дъщеря ми. Зяпаше я като… като че ли сляп мъж вижда за пръв път изгрева.
— Не! — ахнах аз.
Джаспър стисна силно зъбите си, ръцете на Едуард се увиха около гърдите ми като някакви прегради. Джейкъб и Ренесме бяха извън ръцете ми на секундата, не се опитах да я задържа. Защото усещах, че идва — превъртането, което всички чакаха.
— Роуз — казах през стиснати зъби аз, бавно и отчетливо — Вземи Ренесме.
Розали протегна ръце, Джейкъб й подаде дъщеря ми веднага. Двамата се отдръпнаха от мен.
— Едуард, не искам да те нараня, затова, моля те, пусни ме.
Той се поколеба.
— Отиди пред Ренесме — предложих аз.
Той се замисли, след което ме пусна. Наведох се в положението си за лов и направих две бавни крачки напред към Джейкъб.
— Не си — изръмжах му аз.
Той се отдръпна с вдигнати ръце, опитвайки се да се обясни:
— Знаеш, че не е нещо, което мога да контролирам.
— Ти, глупав помияр! Как можа? Моето бебе!
Той се отдръпна към вратата, докато аз го преследвах, почти бягаше по стълбите.
— Не беше моя идея, Бела!
— Държах я само веднъж и ти вече мислиш, че имаш някакъв идиотски вълчи претенции към нея? Тя е моя.
— Можем да си я поделим — каза той, умолявайки ме, отдръпвайки се в поляната.
— Плащай — чух как Емет казва зад мен. Малка част от мозъка ми се чудеше кой е заложил срещу този развой. Не изгубих много внимание на това. Бях твърде бясна.
— Как посмя да импринтнеш на бебето ми? Ума си ли изгуби?
— Не беше нарочно! — настоя той, скривайки се в дърветата.
Тогава не беше сам. Два големи вълка се появиха отново, от двете му страни. Лея ме изгледа ядосано. Страховито ръмжене се откъсна от гърлото ми в отговор. Звукът ме притесни, но не достатъчно, за да се спра.