— Бела, ще се опиташ ли да слушаш само за секунда? Моля? — помоли Джейкъб. — Лея, отдръпни се — добави той.
Лея изви устната си към мен, но не се помръдна.
— Защо да слушам? — изсъсках аз. Гняв царстваше в ума ми. Той замъгляваше всичко друго.
— Защото ти беше тази, която ми каза това. Не помниш ли? Ти каза, че си принадлежим, нали? Че сме семейство. Каза, че ние трябва да бъдем така. Сега… ние сме. Това е, което искаше.
Погледнах го безжалостно. Помнех замъглено тези думи. Но новият ми бърз мозък беше две стъпки пред тези безсмислици.
— Мислиш, че ще си част от семейството ми като мой зет! — изкрещях аз. Звънливият ми глас се откъсна, висок с две октави, но въпреки това прозвуча като музика.
Емет се засмя.
— Спри я, Едуард — промърмори Есме. — Ще бъде нещастна, ако го нарани.
Но не усетих никого зад себе си.
— Не! — настояваше през това време Джейкъб — Как можа дори да го погледнеш по този начин? Тя е просто бебе, за Бога!
— Това казвам! — извиках му аз.
— Знаеш, че не мисля за нея по този начин! Мислиш ли, че Едуард щеше да ме остави, ако беше така? Всичко, което искам, е да е в безопасност и да е щастлива — толкова ли е лошо? Толкова по-различно от това, което искаш? — той ми викаше в отговор.
Останала без думи, аз изръмжах силно.
— Невероятна е, нали? — чух Едуард да промърморва.
— Не се е втурнала към врата му нито веднъж — съгласи се Карлайл, звучейки въодушевен.
— Добре, печелиш този — призна Емет.
— Ще стоиш далеч от нея — изсъсках на Джейкъб.
— Не мога да го направя!
Казах през зъби:
— Опитай. Започни сега!
— Не е възможно. Помниш ли колко много ме искаше около себе си преди три дни? Колко ти беше трудно, когато се разделяхме? Сега го няма при теб, нали?
Загледах го, несигурна какво иска да каже.
— Това е тя — каза ми той — От самото начало. Трябваше да бъдем заедно, дори тогава.
Спомних си и тогава разбрах. Малка част от мен се почувства успокоена, че лудостта е обяснена. Но успокоението ме ядоса още повече. Той очакваше ли това да е достатъчно за мен? Че едно миниатюрно разяснение ще ме накара да се примиря с това?
— Бягай, докато можеш — заплаших го аз.
— Хайде де, Бела! Неси ме харесва също — настоя той.
Замръзнах. Дишането ми спря. Зад мен чух липса на звук, загрижена реакция.
— Как… я нарече?
Джейкъб пое още една стъпка назад, успявайки да изглежда срамежлив.
— Ами — промълви той — това име, което си измислила е малко е дълга фраза и…
— Дал си прякор на дъщеря ми по лохнеското чудовище? — изкрещях аз.
И тогава се втурнах към врата му.
23. СПОМЕНИ
— Толкова съжалявам, Сет. Трябваше да съм по-близо.
Едуард все още се извиняваше, а аз си мислех, че това, по един или друг начин, не беше нито справедливо, нито уместно. Най-малкото, не Едуард напълно и непростимо загуби контрол над раздразнителността си. Не Едуард се опита да откъсне главата на Джейкъб — Джейкъб, който дори не се опита да се защити — и случайно счупи рамото и ключицата на Сет, когато той скочи помежду ни. Не Едуард едва не уби най-добрия си приятел.
Не че този най-добър приятел нямаше няколко нещица, за които да отговаря, но очевидно нищо, което Джейкъб бе направил, не би могло да смекчи вината ми.
Та не трябва ли аз да съм тази, която се извинява? Опитах отново.
— Сет, аз…
— Не се безпокой за това, Бела. Нищо ми няма — каза Сет в същото време, когато Едуард се обърна към мен.
— Бела, любов моя, никой не те съди. Справяш се толкова добре.
Дори не ме оставиха да си довърша изречението.
Това, че Едуард се затрудняваше да не се усмихне, само допълнително влошаваше положението. Знаех, че Джейкъб не заслужаваше пресилената ми реакция, но изглеждаше така, сякаш на Едуард му бе харесало. Може би той просто желаеше да има за извинение новороден вампир, че да може и той да му навреди физически — покрай раздразнението, което и той изпитваше към Джейкъб.
Опитах се изцяло да залича гнева от тялото си, но беше трудно, знаейки, че точно сега Джейкъб беше навън с Ренесме. Пазейки я далеч от мен, полуделия новороден.
Карлайл стегна още едно парче пояс около ръката на Сет и Сет потрепери.
— Съжалявам, съжалявам! — смотолевих аз, знаейки, че никога няма да произнеса извинението по-ясно.
— Не откачай, Бела — каза Сет, потупвайки коляното ми с ръка, докато Едуард ми разтриваше ръката от другата страна.
Сет изглежда нямаше нищо против да стои до мен на дивана, докато Карлайл го лекуваше.