— Ще се възстановя след трийсетина минути — продължи той, все още потупвайки коляното ми, сякаш беше забравил за студената ми, твърда като камък тъкан. — Всеки би постъпил така на твое място, след като Джейк и Нес… той спря по средата на думата, сменяйки бързо темата. — Искам да кажа, поне не ме захапа или нещо такова. Това щеше да е вече гадно.
Скрих лицето си с ръце и потръпнах от ужас при мисълта, че вероятността за това беше доста голяма. Бе могло да се случи толкова лесно. Чак сега ми казаха, че при върколаците вампирската отрова не им действа както на хора. За тях тя беше смъртоносна.
— Аз съм лош човек.
— Разбира се, че не си! Аз трябваше да… — започна Едуард.
— Престани! — въздъхнах аз. Не исках той да поема вината за това, както винаги правеше.
— Имаме късмет, че Неси… Ренесме не е отровна — каза Сет след секунда тишина — защото постоянно хапе Джейк.
Ръцете ми паднаха надолу:
— Така ли?
— Безспорно. Всеки път, когато не й даде вечерята достатъчно бързо в устата. Роуз смята това за доста забавно.
Зяпнах го, шокирана и чувстваща се виновна, че това ми хареса — съвсем мъничко, по един лош начин.
Разбира се, аз вече знаех, че Ренесме не е отровна. Бях първия човек, когото тя захапа. Не бях изказала това си наблюдение гласно, защото се преструвах, че не помня скорошните събития.
— Е, Сет — каза Карлайл, изправяйки се и отстъпвайки на крачка от нас. — Мисля, че това е всичко, което мога да направя. Опитай се да не се мърдаш много за, ох, за няколко часа, предполагам — засмя се Карлайл. — Щеше ми се и лекуването на хора да беше така мигновено — за момент той сложи ръка върху черната коса на Сет. — Не мърдай! — нареди той и след това изчезна на горния етаж. Чух вратата на кабинета му да се затваря и се почудих дали вече са махнали всички доказателства за прекараното ми време там.
— Предполагам ще успея да стоя на едно място за известно време — съгласи се Сет, след като Карлайл вече бе изчезнал, и се прозя шумно. Внимателно, уверявайки се, че не издърпва рамото си, Сет отпусна глава върху облегалката на дивана и затвори очи. Секунди по-късно устата му се поотвори отпуснато.
Намръщих се на спокойното му лице за около минутка. Също като Джейкъб и Сет изглежда имаше дарбата да заспива, когато си поиска. Знаейки, че няма да мога да му се извинявам за известно време, се изправих; движението даже и лекичко не бутна дивана. Всичко физическо беше толкова лесно. Но останалото…
Едуард ме последва до задния прозорец и пое ръката ми.
Лия крачеше около реката, спирайки се постоянно, за да погледне къщата. Беше толкова лесно да се определи кога гледаше за брат си и кога за мен. Редуваше загрижения бърз поглед със убийствен и свиреп.
Можех да чуя Джейкъб и Розали навън, на предните стъпала, карайки се тихичко един с друг чий ред е да храни Ренесме. Връзката им беше враждебна, както винаги; сега единственото нещо, за което бяха съгласни и двамата, беше че трябва да стоя далеч от моето бебе, докато не се възстановя на сто процента от гневно ми избухване. Едуард оспорваше тяхното решение, но аз ги оставих. И аз исках да съм сигурна. Въпреки това се опасявах, че моите сто процента сигурност и техните, може и въобще да не съвпадат.
Освен тяхната разправия, бавното дишане на Сет и раздразненото дишане на Лия, беше много тихо. Емет, Алис и Есме ловуваха. Джаспър остана, за да ме наблюдава. Сега той стоеше по ненатрапчив начин зад централната колона на стълбите, опитвайки се да не ни пречи с това.
Възползвах се от спокойствието, за да помисля малко за всичките тези неща.
Едуард и Сет ми разказаха, докато Карлайл наместваше ръката на Сет. Доста неща съм пропуснала, докато горях, и това беше първата ми възможност да наваксам.
Главното нещо беше края на враждата с глутницата на Сам — което беше и причината другите отново да се почувстват свободни да идват и да си отиват, когато пожелаят. Примирието бе по-силно от всякога. Или по-привързано, зависи от гледната точка, представих си аз.
Привързано, защото най-безусловния, от всички закони на глутницата, гласеше никога да не убиваш обекта на белязване на друг върколак. Болката от подобно нещо би била непоносима за цялата глутница. Вината, независимо дали е било умишлено, или случайно, не би могла да бъде простена; вълците, участващи в това, биха се били до смърт — нямаше друг вариант. Сет ми каза, че такова нещо се е случило преди много години, но било злополука. Никой върколак не би унищожил съзнателно свой брат по този начин.
Следователно Ренесме беше недосегаема, заради това, което Джейкъб изпитваше към нея. Опитах се да се концентрирам върху облекчението от този факт, а не върху раздразнението си, но не беше лесно. В съзнанието ми имаше достатъчно място, за да побере и двете емоции едновременно.