Сам не можеше да се ядосва и за трансформацията ми, защото Джейкъб — говорещ като истинския Алфа — я беше позволил. Трябваше да си напомням отново и отново колко много дължа на Джейкъб, когато му се ядосвах.
Бавно насочих мислите си отново върху това да контролирам емоциите си. Обмислих още един интересен феномен; въпреки че тишината между отделните глутници продължаваше, Джейкъб и Сам откриха, че Алфите могат да говорят помежду си, докато са във вълчите си форми. Не беше както по-рано: не можеха да чуят всяка мисъл по същия начин, както преди разделянето. Беше като говоренето на глас, бе отбелязал Сам. Сам можеше да чуе само мислите, които Джейк искаше да сподели, и обратно. Откриха, че могат да си общуват от разстояние, също — сега, когато отново си говореха.
Не бяха разбрали всичко това, докато Джейкъб не отиде сам — въпреки възраженията на Сет и Лия — за да обясни на Сам как стоят нещата с Ренесме. Беше единственият случай, когато той остави Ренесме, откакто я бе зърнал за първи път.
Веднага щом Сам разбра как всичко се бе променило, дойде да поговори с Карлайл. Разговаряха в човешките си форми (Едуард бе отказал да ме остави, за да превежда) и договорът беше подновен. Приятелските отношения, обаче, може никога да не са същите.
Една голяма тревога ни се махна от плещите.
Но имаше още една — не толкова физически опасна, колкото глутница върколаци, но за мен бе много важна.
Чарли.
Той говори с Есме по-рано тази сутрин, но това не му попречи да се обади отново, втори път, точно преди няколко минутки, когато Карлайл лекуваше Сет. Карлайл и Едуард бяха оставили телефона да звъни.
Какво би било най-подходящото нещо, което да му кажа? Бяха ли семейство Кълън прави? Беше ли това, да му кажем, че съм мъртва, най-правилното нещо, най-поносимия вариант? Ще бъда ли в състояние да лежа неподвижно в ковчег, докато той и майка ми плачат над мен?
На мен не ми звучеше правилно. Но да поставя Чарли и Рене в опасността от натрапчивата идея на Волтури за потайността, беше извън въпроса.
Моята идея беше, да оставя Чарли да ме види, когато съм готова за това, да го оставя да си направи негови си грешни предположения. Технически вампирските правила остават ненарушени. Ще бъде ли по-добре за Чарли да знае, че съм жива — един вид — и щастлива? Дори и да бях странна и различна, и вероятно плашеща за него?
Очите ми, на практика, бяха много по-плашещи сега. След колко време самоконтролът ми и цвета на очите ми ще са готови за Чарли?
— Какво има, Бела? — попита тихо Джаспър, прочитайки растящото ми напрежение. — Никой не ти се ядосва — ниско изръмжаване откъм реката го прекъсна, но той го игнорира — или пък е изненадан наистина. Е, предполагам всичко сме изненадани. Изненадани, че беше в състояние да се спреш толкова бързо. Добре се справи. По-добре от колкото се очаква.
Докато той говореше, стаята се изпълни със спокойствие. Дишането на Сет се превърна в тихо хъркане. Почувствах се по-спокойна, но не забравих за тревогите си.
— Всъщност си мислех за Чарли.
Отвън ръмженето спря.
— Ах! — Промърмори Джаспър.
— Наистина се налага да заминем, нали? — попитах аз. — За известно време, най-малко. Да се престорим, че сме в Атланта или нещо такова.
Можех да усетя погледа на Едуард върху лицето си, но гледах Джаспър. Той беше този, който ми отговори със сериозен тон.
— Да. Това е единственият начин да предпазим баща ти.
Замислих се за момент:
— Ще ми липсва толкова много. Всички тук ще ми липсват.
„Джейкъб“ си помислих аз, въпреки себе си. Въпреки, че това силно чувство беше хем изчезнало, хем доста ярко — и аз бях значително облекчена, че беше така — той все още беше мой приятел. Някой, който познаваше истинската Бела и я приемаше. Дори и като чудовище.
Замислих се над това, което беше казал Джейкъб, преди да го атакувам: „Ти каза, че си принадлежим един на друг, нали? Че сме семейство. Ти каза, че така е трябвало да бъдем. Е… сега сме. Не е ли това, което искаше?“
Но аз не го усещах, така, както исках да е. Не точно. Спомням си, още по-отдавна, при неясните ми, слаби спомени от човешкия ми живот. Назад, до много мъчителната за помнене част — времето без Едуард, толкова мрачно време, че се опитах да го изтрия от съзнанието си. Не можех да си спомня точните думи. Само си спомням как исках Джейкъб да ми е брат, за да може да се обичаме без това да ни коства никаква болка. Семейство. Но никога не включвах дъщеря в цялото това уравнение.