Спомням си малко по-късно — един от многото пъти, когато казах сбогом на Джейкъб — чудейки се на глас с кой ще се свърже той, кой ще оправи живота му, след това което му причиних. Мислех си нещо от сорта, че която и да е тя, няма да е достатъчно добра за него.
Изхърках и Едуард вдигна вежда въпросително. Просто кимнах към него.
Но колкото и да щеше да ми липсва моят приятел, знаех, че има по-голям проблем. Можеха ли Сам или Джаред, или пък Куил да издържат цял ден без да видят техните белязани, Емили, Ким и Клер? Биха ли могли? Какво би разделило Джейкъб от Ренесме. Ще му причинеше ли това болка?
Все още имаше достатъчно малко гняв в системата ми, за да ме накара да се гордея не за това, че ще му коства болка, а че Ренесме ще е далеч от него. Как трябваше да се справя с това тя да принадлежи на Джейкъб, след като тя едва принадлежеше на мен?
Звукът от движение на предната веранда прекъсна мислите ми. Чух ги да стават и да минават през вратата. Точно по същото време и Карлайл слезе по стълбите с ръце пълни с чудати неща — рулетка, блюдо за везна. Джаспър се стрелна до мен. Сякаш имаше някакъв сигнал, който съм пропуснала, дори и Лия седна навън и загледа през прозореца с изражение, сякаш очакваше нещо хем много познато, хем напълно безинтересно.
— Трябва да е шест часа — каза Едуард.
— Е и? — попитах аз, очите ми се спряха на Розали, Джейкъб и Ренесме. Стояха на входа и Ренесме беше в ръцете на Розали. Роуз изглеждаше разтревожена. Джейкъб изглеждаше притеснен, а Ренесме изглеждаше прекрасно и нетърпелива.
— Време за измерване, Нес… ъ, Ренесме — обясни Карлайл.
— Ох. Всеки ден ли правите това?
— Четири пъти на ден — поправи ме разсеяно Карлайл, когато забеляза другите около дивана. Мисля, че видях Ренесме да въздиша.
— Четири пъти? Всеки ден? Защо?
— Тя все още расте бързо — промърмори ми Едуард, гласът му беше спокоен и обтегнат. Той ми стисна ръката и другата му ръка се уви около кръста ми, почти сякаш се нуждаеше от подкрепа.
Ако можех да си отместя погледа от Ренесме, щях да проверя изражението му.
Тя изглеждаше перфектно, напълно здрава. Кожата й грееше като искрящ алабастър, цветът на бузките и беше като венчелистчета от роза в сравнение с него. Нямаше как да има нищо сбъркано в такава сияеща красота. Разбира се, не можеше да има нищо по-опасно за нея от майка й. Можеше ли?
Разликата, между детето, което родих и това, което срещнах преди час, бе очевидна за всеки. Разликата, между Ренесме преди час и Ренесме сега, беше лека. Човешките очи не биха я забелязали. Но я имаше.
Тялото й беше леко по-дълго. Много малко по-слабо. Лицето й не беше съвсем толкова кръгло, беше по-овално със минута от градуса. Начина по който падаха къдриците и беше с една шестнайсета от един инч по-ниско, надолу към раменете и. Тя се изпъна услужливо в ръцете на Розали докато Карлайл измери дължината, а след това и обиколката на главата и. Той не си записваше; перфектна памет.
Усещах, че ръцете на Джейкъб са кръстосани стегнато пред гърдите му, както и ръцете на Едуард се бяха стегнали около мен. Тежките му вежди бяха сключени в една линия над дълбоките му очи.
Тя бе узряла от една единствена клетка до нормално голямо бебе за няколко седмици. Изглеждаше нормално, по нейния начин, да бъде прохождащо няколко дни след раждането си. Ако това темпо на растежа и се задържи…
Вампирския ми мозък нямаше проблеми с математиката:
— Какво ще правим? — прошепнах ужасена.
Ръцете на Едуард се стегнаха. Той разбра точно какво питам.
— Не знам.
— Забавя се — промърмори през зъби Джейкъб.
— Ще ни трябват още няколко дни за да установим закономерността, Джейкъб. Не мога да обещая.
— Вчера тя порасна с два инча. Днес е по-малко.
— С тридесет секунди от инч, ако мерките ми са правилни — каза спокойно Карлайл.
— Бъдете изряден, Докторе — каза Джейкъб, правейки думите почти заплашителни.
Розали настръхна.
— Знаеш, че ще направя най-доброто, което мога — увери го Карлайл. Джейкъб кимна.
— Предполагам това е всичко, което мога да поискам.
Почувствах раздразнение отново, сякаш Джейкъб ми крадеше репликите — и ги доставяше грешно.
Ренесме също изглеждаше раздразнена. Почна да се върти и моментално протегна ръката си към Розали. Розали се наведе напред, за да може Ренесме да й докосне лицето. След секунда Роуз кимна.
— Какво иска тя? — поиска да разбере Джейкъб, крадейки ми репликата, отново.
— Бела, разбира се — каза му Розали и думите и ме стоплиха отвътре. Тогава ме погледна:
— Как си?
— Притеснена — признах аз и Едуард ме притисна.
— Всички сме, но нямах предвид това.