— Под контрол съм — обещах аз. Жаждата ми сега беше много надолу в списъка ми. А и плюс това Ренесме миришеше добре… по много не-вкусен начин.
Джейкъб прехапа долната си устна, но не направи никакво движение, за да спре Розали, когато тя ми подаде Ренесме. Джаспър и Едуард се колебаеха, но го позволиха. Можех да видя колко напрегната беше Роуз и се чуех как ли точно Джаспър усещаше стаята сега. Или беше ли толкова фокусиран върху мен, та не можеше да усети другите?
Ренесме се протегна към мен, когато аз се протегнах към нея, заслепителна усмивка огря лицето й. Тя толкова лесно си пасна с ръцете ми, сякаш бяха оформени само за нея. Тя моментално си сложи горещото малко пръстче на бузата ми.
Въпреки че бях подготвена, все пак ахнах, когато видях спомените и като видения в главата ми. Толкова ярки и цветни, но също така и напълно понятни.
Беше запомнила как атакувам Джейкъб през предната морава, запомнила Сет скачащ между нас. Не приличаше на мен, този галантен хищник скачащ върху своята жертва като стрела, извита от топка. Това трябва да е някой друг. Това ме накара да се чувствам съвсем малко по-невинна, когато Джейкъб стоеше там беззащитно, с ръце вдигнати пред него. Ръцете му не трепереха.
Едуард се засмя, наблюдавайки мислите на Ренесме заедно с мен. Когато чухме чупенето на костта на Сет и двамата се надигнахме.
Ренесме се усмихна с нейната брилянтна усмивка и нейните запомнящи очи не се откъснаха от Джейкъб през цялата последвала бъркотия. Вкусих нов вид спомени — не точно протекционни, по-скоро притежателни — когато гледаше Джейкъб. Останах с особеното впечатление, че е доволна, от това, че Сет бе застанал пред моя спринт. Тя не искаше Джейкъб да се нарани. Той беше неин.
— О, чудесно! — изстенах — Перфектно!
— Това е, само защото той е по-вкусен от останалите от нас — увери ме Едуард с плътен, преплетен със собственото му раздразнение, глас.
— Казах ти, че и тя ме харесва — подразни ме той, очите му бяха върху Ренесме. Шегата му беше наполовина от сърце, напрежението във веждите му все още не се беше отпуснало.
Ренесме потупа нетърпеливо лицето ми, привличайки вниманието ми.
Още един спомен: Розали, сресвайки нежно всяка от нейните къдрици. Беше приятно.
Карлайл и неговите измерителни уреди, знаейки, че ще трябва да се обтегне и да стои мирно. Не й беше интересно.
— Изглежда, че ще ти резюмира всичко, което си пропуснала — прошепна Едуард в ухото ми.
Набръчках нос, когато ми показа следващия. Миризмата идваше от странна метална чаша — достатъчно твърда, за да не бъде захапана лесно — изпрати пламтящо изгаряне в гърлото ми. Ауч!
И тогава Ренесме беше далеч от ръцете ми, които бяха притиснати към гърба ми. Не се съпротивявах на Джаспър. Просто погледнах в ужасеното лице на Едуард.
— Какво направих?
Едуард погледна към Джаспър зад мен и след това отново към мен.
— Но тя ти припомняше какво е да си жаден — мърмореше Едуард, челото му стана на линии. — Тя си спомняше вкусът на човешка кръв.
Ръцете на Джаспър стегнато притискаха моите. Част от мен забеляза, че това не е толкова неудобно, не толкова болезнено, колкото би било за един човек. Беше просто дразнещо. Бях сигурна, че мога да разваля захвата му, но не се съпротивлявах.
— Да — съгласих се аз. — И?
Едуард ми се мръщи още секунда и тогава изражението му се отпусна. Той се засмя един път.
— И нищо, както изглежда. Този път пресилената реакция е от моя страна. Джаз, пусни я.
Пристягащите ръце изчезнаха. Протегнах се за Ренесме веднага, когато бях свободна. Едуард ми я подаде без колебание.
— Не мога да разбера — каза Джаспър — не мога да търпя това.
Гледах изненадано, когато Джаспър закрачи през задната врата. Лия се мръдна, за да му направи широко място, когато той тръгна към реката и след това се метна над нея само с един скок.
Ренесме пипна врата ми, повтаряйки ми сцената на заминаването от преди малко, като мигновено повторение. Можех да усетя въпроса в мислите и, ехо на моите собствени.
Вече бях преживяла шока от нейната малка странна дарба. Изглеждаше напълно естествена част от нея, почти очаквана. Може би сега, когато аз самата съм част от свръхестественото, никога повече няма да бъда скептична.
Но какво му имаше на Джаспър?
— Той ще се върне — каза Едуард или на мен, или на Ренесме. Не бях сигурна. — Той просто се нуждае от малко време насаме, за да намери перспектива в живота. — Дивашка усмивка заплашваше да се плъзне по ъгълчетата на устата му.
Още един човешки спомен — Едуард, който ми казва, че Джаспър ще се почувства по-добре, ако „имам тежки времена, докато се приспособявам“ към това да бъда вампир. Това беше в контекста на дискусията колко хора съм щяла да убия през първата си година като новородена.