Прехвърлих тежестта на другия си крак. Почувствах се малко глупаво.
Може би те просто се опитваха да ми дадат малко време насаме с бебето ми — толкова сами, колкото бе безопасно.
Ренесме ми каза за всяка минута през деня и останах с впечатление от нейните малки историйки, че тя искаше аз да знам всяка подробност, докогато и аз искам това… Притесняваше я това, че съм изпуснала неща — като врабчетата, които прелитали по-наблизо и по-наблизо, когато Джейкъб я бе държал, и двамата стояха много неподвижно до една от големите канадски ели; птичките не искаха да се доближат до Розали. Или пък безобразно гадното бяло нещо — бебешка храна — която Карлайл бе сложил в чашата й. Вонеше на вкиснал боклук. Или пък песента, която Едуард и тананикаше — беше толкова съвършена, че Ренесме ми я пусна два пъти. Изненадах се, че бях на заден план в този спомен, абсолютно неподвижна, но все още изглеждаща горе-долу разнебитена. Потръпнах, спомняйки си това време от моята гледна точка. Нетърпимия огън…
След почти час — другите бяха все още дълбоко погълнати от дискусиите си, Сет и Джейкъб похъркваха на дивана в хармония — а спомените на Ренесме започнаха да стават по-бавни. Леко започнаха да се замъгляват по краищата и се разфокусираха преди да приключат. Щях да прекъсна Едуард паникьосана — имаше ли и нещо нередно? — когато клепачите и изпърхаха и се затвориха. Тя се прозя, нейните пълни розови устнички се разтеглиха в кръгло О, и очите й не се отвориха повече.
Ръката й падна от лицето ми, когато бавно заспа — обратната страна на клепачите й имаше бледо лилав цвят на слаби облачета преди изгрев. Внимателно, за да не я смутя, вдигнах ръката и отново към лицето си и я задържах внимателно. Първоначално нямаше нищо, но след няколко минути, трепкане на цветове като шепа пеперуди, се разпръсна от мислите й.
Хипнотизирана, аз наблюдавах нейните сънища. Нямаше никакъв смисъл в тях. Просто цветове, форми и лица. Бях поласкана, че моето лице — и двете ми лица, противното човешко и великолепното безсмъртно — изникваше в несъзнателните и мисли. По-често от това на Едуард или на Розали. Бях редом с Джейкъб. Опитах се да не обърна внимание на това.
За пръв път разбрах как Едуард е бил в състояние да ме наблюдава как спя нощ след нощ, само за да ме чуе да говоря на сън. Можех да гледам сънуващата Ренесме цяла вечност.
Промяната в тона на Едуард привлече вниманието ми, когато той каза:
— Най-накрая — и погледна през прозореца. Навън беше дълбока тъмнолилавееща нощ, но можех да виждам толкова надалеч, колкото и по-рано. Нищо не бе скрито в тъмнината; просто всичко си беше сменило цвета.
Лия, все още зачервена, се изправи и се промъкна в храсталака, точно когато Алис се показа от другата страна на реката. Алис замахна назад и напред като майстор на трапеца, докосна с ръце пръстите на краката си, преди да метне тялото си с грациозно завъртане над реката. Есме направи по-традиционен скок, докато Емет се хвърли през водата, плискайки толкова надалече, че опръска задните прозорци. За мое учудване Джаспър ги следваше, неговото изпълнение изглеждаше толкова подразбиращо се, леко еднообразно на фона на другите.
Голямата усмивка на лицето на Алис беше толкова познато, по един избледнял и чудат начин. Внезапно всички ми се усмихваха — Есме мило, Емет развълнувано, Розали леко високомерно, Карлайл снизходително, а Едуард очакващо.
Алис пристъпи в стаята, изпреварвайки останалите, ръката и се протегна напред и нетърпението се долови едва доловимо в аурата й. В дланта и се намираше един обикновен месингов ключ с гигантска розова сатенена панделка увита около него.
Тя ми подаде ключа и аз автоматично хванах здраво и по-сигурно Ренесме в дясната си ръка, за да мога да си освободя лявата. Алис пусна ключа в нея.
— Честит рожден ден! — изписука тя.
Облещих очи:
— Никой не брои същинската дата на раждане — припомних й аз. — Твоят първи рожден ден е в границите на една година, Алис.
Усмивката и стана самодоволна:
— Не празнуваме вампирския ти рожден ден. Все още. Днес е тринадесети септември, Бела. Честит деветнайсети рожден ден!
24. ИЗНЕНАДА
— Не. Няма начин! — поклатих яростно глава, а после хвърлих поглед към самодоволната усмивка на лицето на седемдесетгодишния ми съпруг. — Не, това не се брои. Спрях да старея преди три дни. Вечно съм на осемнадесет.
— Няма значение — каза Алис, пренебрегвайки протеста ми с едно бързо свиване на раменете си. — Така или иначе празнуваме, така че преживей го.
Въздъхнах. Рядко имаше смисъл да се спори с Алис. Усмивката й се разшири до невероятни размери като разчете примирението в очите ми.