— Готова ли си да си отвориш подаръка? — изчурулика тя.
— Подаръците — поправи я Едуард и извади друг ключ — този бе дълъг и сребърен със сравнително по-малко на брой безвкусни панделки по него — от джоба си.
С усилие се въздържах да не завъртя очи. Веднага разбрах за какво бе този ключ — за „колата след това“. Запитах се дали трябва да се почувствам развълнувана. Изглежда превръщането ми във вампир не бе донесло със себе си някакъв внезапен интерес към спортни коли.
— Моят е пръв — каза Алис и му се изплези, предвиждайки отговора му.
— Моят е по-близо.
— Но погледни как е облечена — почти изстена Алис. — Цял ден ме дразнеше. И определено е приоритет.
Свих вежди, докато се чудех как един ключ ще ми донесе нови дрехи. Да не би да ми беше взела цял камион пълен с такива?
— Знам — позволи на мен — предложи Алис. — Камък, ножица, хартия…
Джаспър се изхили, а Едуард въздъхна.
— Защо просто не ми кажеш кой печели?!
Алис грейна:
— Аз печеля. Чудесно.
— Така или иначе, вероятно е по-добре, че ще изчакам до сутринта. — Едуард ми се усмихна с кривата си усмивка, а после кимна към Сет и Джейк, които изглеждаха изморени до смърт. Зачудих се колко дълго са били на крак този път. — Мисля че ще е по-забавно, ако Джейкъб е буден за голямото разбулване на тайната, не мислиш ли? За да има някого там, който да покаже нужната доза възторг.
Ухилих му се. Познаваше ме добре.
— Уоу — изчурулика Алис. — Бела, дай Нес… Ренесме на Розали.
— Тя къде спи обикновено?
Алис сви рамене:
— В ръцете на Розали. Или на Джейкъб. Или на Есме. Добиваш представа. Тя не е била пускана на земята през целия си живот. И ще стане най-разглезения полувампир в историята на съществуването ни.
Едуард се засмя, когато Розали пое Ренесме вещо в ръцете си.
— В същото време тя е и най-неразглезения полувампир в историята ни — каза Розали. — Красотата на това да бъдеш единствена по рода си.
Розали ми се ухили и аз се зарадвах, виждайки че новозародилото се приятелство помежду ни е все още там, в усмивката й. Не бях сигурна, дали ще продължи, след като животът на Ренесме вече не бе свързан с моя. Но може би двете се бихме заедно като съюзнички достатъчно дълго, че сега щяхме да сме приятелки. Най-накрая направих онова, което тя би сторила, ако бе на мое място. И това изглежда беше прогонило възмущението й срещу другите ми избори.
Алис бутна в ръката ми ключ, направен от медена на цвят кост, после ме грабна за лакътя и ме завлачи към задната врата:
— Да тръгваме, да тръгваме! — чуруликаше тя.
— Отвън ли е?
— Нещо такова — отвърна тя, бутайки ме напред.
— Наслади се на подаръка си — каза Розали. — От всички ни е. И най-вече от Есме.
— Вие няма ли да дойдете? — осъзнах, че никой от тях не бе помръднал.
— Ще ви дадем време да го оцените сами — отвърна Розали. — Можете да ни кажете за това… по-късно.
Емет избухна в смях. И нещо в този смях ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да се изчервя, макар да не бях сигурна защо.
Осъзнах, че много неща отнасящи се до мен — като искрената ми омраза към изненади, нехаресването на подаръци много-много — въобще не са се променили. Беше едновременно успокоение и изненада да открия, че много от характерните ми черти бяха дошли с мен в това ново тяло. Не очаквах, че ще съм същата. Ухилих се широко.
Алис ме дърпаше за лакътя, а аз не можех да спра да се усмихвам, докато я следвах в пурпурната нощ. Само Едуард дойде с нас.
— Това е въодушевлението, което очаквах — промърмори Алис одобрително.
После пусна ръката ми, подскочи пъргаво два пъти и се изстреля към реката.
— Хайде, Бела — извика тя през рамо.
Едуард скочи едновременно с мен; беше почти толкова забавно, колкото бе този следобед. Може би дори повече, защото нощта придаваше на всичко нови, по-богати цветове.
Алис се завъртя на пети, насочвайки се на север. Беше по-лесно да следвам шумът от стъпките й, шепнещи по земята и свежата следа от миризмата й, отколкото да я следя с очи през гъстата растителност. Видях отчетливо, че тя се извъртя, спускайки се обратно до мястото, където се бях спряла.
— Не ме нападай — предупреди тя и се нахвърли отгоре ми.
— Какво правиш? — настоях аз, гърчейки се, докато тя се изкатери по гърба ми и обви ръцете си около лицето ми.
Усетих копнежа да я хвърля от себе си, но успях да се въздържа.
— Просто искам да се убедя, че нищо не виждаш.
— Мога аз да се погрижа за това и без този театър — предложи Едуард.
— Може и да я оставиш да мами. Вземи ръката й и я води напред.