— Алис, аз…
— Не се притеснявай, Бела. Ще го направим по моя начин.
Усетих пръстите на Едуард да се сплитат с моите.
— Само още няколко секунди, Бела. И после ще отиде да лази по нечии други нерви — той ме дръпна напред.
Лесно влязох в темпото му. Не се страхувах, че ще се блъсна в дърво; само дървото щеше да пострада в този случай.
— Можеш поне да се опиташ да оцениш подаръка — сгълча го Алис. — Той е толкова за теб, колкото е и за нея.
— Вярно е. Благодаря ти, Алис.
— Да, да. Добре — гласът на Алис се покачи с няколко октави от възторг. — Спрете там. Обърни я малко по-надясно. Да, точно така. Добре. Готова ли си? — изписка тя.
— Готова съм.
Тук миризмата беше друга, провокираща интереса ми, засилваща любопитството ми. Миризма, която не беше на мястото си дълбоко в гората. Орлови нокти. Пушек. Рози. Дървени стърготини? И също така нещо метално. Великолепието от дълбините на земята, изровено и поставено на показ. Наведох се напред към мистерията.
Алис скокна от гърба и махна ръцете покриващи очите ми.
Втренчих се във виолетовата тъмнина. И там, настанена на малка полянка в гората, се намираше мъничка къщурка, сивкаво-лилава под светлината на звездите.
Така удивително пасваше на местността, че изглеждаше сякаш се бе издигнала от камъка, съвсем естествено образувание. Орловите нокти бяха плъзнали по стената като решетка, извивайки се през целия си път около дебели, дървени летви. Късни летни рози цъфтяха в голяма, колкото носна кърпичка градина под тъмните, дълбоки прозорци.
Имаше малка пътечка от плоски камъни, аметисти в нощта, която водеше към старомодна сводеста дървена врата. Обвих пръсти около ключа, който държах изумена.
— Какво мислиш? — сега гласът на Алис бе нежен; пасваше на съвършената, като извадена от книга на приказките сцена.
Отворих уста, но не успях да издам и звук.
— Есме реши, че може да се зарадваме на собствен дом за малко, но не ни искаше прекалено далеч — промърмори Едуард. — И само си търси извинение, за да реставрира. Това местенце се разпада тук от поне сто години.
Продължих да се взирам, а устата ми стоеше отворена като на риба.
— Не ти ли харесва? — изражението на Алис помръкна. — Имам предвид, че със сигурност можем да го оправим ако искаш. Емет искаше да прибавим още сто метра към площта, още едни етаж, колони и кула, но Есме реши, че ще ти хареса повече в оригиналния си вид — гласът й се покачи и тя продължи по-бързо. — Ако е сгрешила, можем да се върнем към работа. Няма да отнеме дълго да…
— Тихо — успях да прошепна.
Тя стисна устни и зачака. Отне ми няколко секунди да се възстановя.
— Подарявате ми къща за рождения ми ден? — промълвих аз.
— На нас — поправи ме Едуард. — И не е нищо повече от къщурка. Мисля че думата „къща“ включва повече допълнителни стаи.
— Никакво заяждане с къщата ми — прошепнах му аз.
Алис засия:
— Харесва ти.
Поклатих глава.
— Обожаваш я?
Кимнах.
— Нямам търпение да кажа на Есме.
— А тя защо не дойде?
Усмивката й повехна, изкривявайки се така, сякаш на й беше трудно да отговори на въпроса ми:
— О, ами нали се сещаш… всички знаят какво мислиш за подаръците. Не искаха да те притискат, за да я харесаш.
— Но разбира се, че я харесвам. Как бих могла да не я?
— Те ще се зарадват — тя ме потупа по ръката. — Във всеки случай гардеробът ти е пълен до горе. Използвай го разумно. И… май това е всичко.
— Няма ли да влезеш вътре?
Тя направи няколко небрежни стъпки назад:
— Едуард знае обратния път. Аз ще намина… по-късно. Извикай ме ако дрехите не са твоя размер — тя ми хвърли неопределен поглед, а после се усмихна. — Джаз иска да ловува. Чао.
И тя се изстреля към дърветата като най-елегантния куршум.
— Това беше доста странно — казах аз, когато звукът от полета й изчезна напълно. — И наистина ли съм толкова непоносима? Трябваше да дойдат. Сега се чувствам виновна. Дори не й благодарих както трябва. Трябва да се върнем да кажем на Есме…
— Бела, не бъди глупава. Никой не те смята за толкова неразумна.
— Тогава какво…
— Да прекараме време насаме е другият им подарък. Алис се опитваше да е по-тактична.
— Ооо.
Това беше достатъчно да накара къщата да изчезне. Можеше да сме навсякъде. Не виждах дърветата, камъните или звездите. Само Едуард.
— Нека ти покажа как са се справили — каза той дърпайки ръката ми.
Той осъзнаваше ли факта, че електрически ток премина през вените ми като бушуваща от адреналин кръв?
Още веднъж се почувствах странно замаяна, чакайки реакции, на които тялото ми вече не беше способно. Сърцето ми трябваше да бумти като парен двигател, който току да избухне срещу нас. Оглушително. Бузите ми трябваше да са невероятно червени. В този случай трябваше да съм изтощена. Това бе най-дългият ден в живота ми.