— Ооо — беше всичко, което успях да кажа.
— Знам — прошепна той.
Постояхме малко за минута, припомняйки си. Въпреки че спомените ми бяха човешки и някак замъглени, те напълно превзеха ума ми.
Той се ухили с широка, блестяща усмивка, а после се засмя:
— Дрешникът е зад тези двойни врати. И трябва да те предупредя — по-голям е от тази стая.
Въобще не обърнах внимание на вратата. На света отново не съществуваше нищо друго освен Едуард — ръцете му, обвили тялото ми, сладкият му дъх върху лицето ми, устните му само на сантиметри от моите — и сега нямаше нищо, което да успее да ме разконцентрира, новородена или не.
— Ще кажем на Алис, че веднага съм се втурнала към дрешника — прошепнах аз, заравяйки пръсти в косата му и приближавайки лицето си по-близо до неговото. — Ще й кажем, че съм мерила дрехи с часове. Ще излъжем!
Той веднага разбра какво му казвах или може би сам си го мислеше и просто се опитваше да ме остави напълно да оценя подаръка като истински джентълмен. Дръпна лицето ми към своето с внезапна ярост, а от гърлото му се откъсна тих стон. Звукът подлуди електрическите заряди пробягващи по тялото ми, сякаш не можех да се приближа до него достатъчно бързо. Чух звуците от разрушителните действия на ръцете ни и се зарадвах, че поне моите дрехи бяха вече унищожени. Но за неговите беше твърде късно. Стори ми се почти невъзпитано да пренебрегнем красивото бяло легло, но просто нямаше да успеем да се доберем до там.
Този втори меден месец не беше като първия. Времето прекарано на острова беше като резюме на човешкия ми живот. Най-добрата част от него. Бях готова да удължа времето си като човек, само за да го почувствам за малко по-дълго. Защото физическата част вече нямаше да бъде същата.
След днешния ден, трябваше да се досетя, че ще е много по-добре.
Сега наистина му се наслаждавах — можех да видя красивите черти на съвършеното му лице както трябва, дългото му, безупречно тяло със силните си нови очи, всяка извивка и равнина. Можех да усетя чистият му, ясен аромат върху езика си и да почувствам невероятната мекота на мраморната му кожа под деликатните си пръсти.
Моята кожа също бе толкова чувствителна под неговите ръце.
Той беше така нов, различен човек, докато телата ни се сплитаха грациозно в едно на пясъчнобледия под. Нямаше предпазливост или въздържане. Нито пък страх — това най-малко. Можехме да се обичаме заедно — сега наравно в чувствата си. Най-накрая.
Както и предишните ни целувки, всяка докосване беше повече от това, на което бях свикнала. Той бе задържал толкова много от себе си. Беше необходимост, но не можех да повярвам колко много съм изпускала.
Опитах се да не забравя, че съм по-силна от него, но ми беше трудно да се фокусирам върху нещо друго, изпитвайки такива ослепителни емоции, насочвайки вниманието си върху милиони различни места из тялото ми всяка секунда; ако го бях наранила, то той не се оплака.
Много, много малка част от ума ми разсъждаваше върху интересната загадка, която присъстваше в ситуацията. Аз никога нямаше да се уморя, нито пък той. Нямаше нужда да задържаме дъха си, да почиваме или да се храним, или дори да ходим до тоалетната; нямаше ги вече досадните човешки нужди. Той имаше най-красивото и съвършено тяло на света и то цялото беше мое, а не мислех, че някога ще намеря причина да реша „Това ми стигаше за един ден“. Винаги щях да искам още. А денят никога нямаше да свърши. И при такава ситуация кога щяхме въобще да спрем?
Но липсата на отговор никак не ме притесняваше.
Забелязах, когато небето започна да просветлява. Малкият океан отвън от черен, стана сив, и една чучулига започна да пее някъде наблизо — може би имаше гнездо в розовите храсти.
— Липсва ли ти? — запитах аз, когато песента й заглъхна.
Не проговаряхме за пръв път, но и не може да се каже, че поддържахме разговор.
— Какво да ми липсва? — промърмори той.
— Всичко — топлината, меката кожа, апетитната миризма… аз нищо не губя от това и просто се чудех, дали ти изпиташ някаква носталгия по нещо.
Той се засмя, тихо и внимателно:
— Трудно ще се намери човек, който изпитва тъга по-малка от моята. Ще рискувам като кажа, че е направо невъзможно. Не много хора получават абсолютно всичко, за което са копнели в допълнение с неща, които дори не са се сетили да поискат, и то в един и същ ден.
— Да не би да избягаш въпроса?
Той постави ръката си на лицето ми.
— Ти си топла — отвърна.
Това беше вярно, донякъде. Неговата ръка ми се струваше топла. Не беше същото като да докосвам огнено — горещата кожа на Джейкъб, но беше по-удобно. По-естествено.