Пръстите му продължиха надолу по лицето ми, едва очертавайки контурите на челюстта и гърлото ми и стигнаха чак до талията ми. Очите ми се завъртяха.
— Ти си мека.
Пръстите му бяха като сатен по кожата ми, така че разбирах какво има предвид.
— А колкото до аромата, ами не мога да кажа че ми липсва. Помниш ли миризмата на туристите по време на лова ни?
— Опитвам се да не си я припомням.
— Представи си да целуваш нещо такова.
Гърлото ми избухна в пламъци като шнур на балон изпълнен с горещ въздух.
— Оу.
— Много точно казано. Значи отговорът ми е „не“. Изпълнен съм с радост съвсем искрено, защото нищо не изпускам. Никой няма повече от мен в момента.
Тъкмо щях да му съобщя, че има още изключение към твърдението му, но изведнъж устните ми станаха заети с друго. Когато малкото басейнче се оцвети с перленото сияние на изгрева, се сетих за още един въпрос, който да му задам.
— Колко дълго продължава това? Имам предвид, Карлайл и Есме, Емет и Роуз, Джаспър и Алис — те не прекарват целия ден заключени в стаите си. Появяват се пред хора, напълно облечени и то през цялото време. Този… копнеж никога ли не те напуска? — извих се по-близо до него (което си беше голямо постижение) за да му стане по-ясно за какво говоря.
— Трудно е да се каже. Всеки е различен и, ами, досега ти си най-различната от всички. Обикновеният новороден е толкова погълнат от жаждата за кръв, за да обръща внимание на останалото за доста дълго време. Но това явно не важи за теб. При нормалния новороден всички останали нужди стават познати след първата година. Нито жаждата, нито което и да било друго желание изчезват някога. Всичко е въпрос на балансирането им, да се научиш да отделяш важното и да се контролираш.
— Колко дълго?
Той се усмихна, сбръчквайки малко нос:
— Розали и Емет бяха най-зле. Мина цяло десетилетие, преди да мога да изтърпя да съм на разстояние от тях по-малко от 9 километра. Дори Карлайл и Есме трудно го преглътнаха. В крайна сметка изгониха щастливата двойка. Есме им построи къща. Беше по-величествена от тази, но Есме знае какво харесва Розали, както е наясно какво харесваш ти.
— Значи, цели десет години, а? — бях сигурна, че Розали и Емет не бяха по-добри от нас, но щеше да прозвучи самонадеяно, ако си дадях повече от десетилетие. — И всички са си нормални, така ли? Както те сега?
Едуард отново се усмихна:
— Е, не съм сигурен какво точно имаш предвид под нормален. Виждала си семейството ми да води сравнително човешки начин на живот, но си проспивала нощите — той ми намигна. — Имаш изключително много свободно време, когато не ти се налага да спиш. Улеснява… балансирането на интересите ти. Има причина да съм най-добрия музикант в семейството, защо — освен Карлайл — съм чел най-много книги, изучил съм най-добре науките, говоря свободно повечето езици… Емет би се опитал да ти втълпи, че съм такъв многознайко заради четенето на мисли, но истината е, че просто имах прекалено много свободно време.
И двамата се засмяхме и действието на смеха имаше много интересен ефект върху начина, по който бяха свързани телата ни и много сполучливо сложи край на разговора ни.
25. УСЛУГА
Съвсем малко по-късно Едуард ми напомни за приоритетите ми.
Отне му само една дума.
— Ренесме…
Въздъхнах. Скоро щеше да се събуди. Сигурно е почти седем сутринта. Дали щеше да ме потърси? Внезапно, нещо наподобяващо паника накара тялото ми да замръзне. Как ли щеше да изглежда днес?
Едуард усети пълното безумие на стресът ми.
— Всичко е наред, любима. Облечи се и ще отидем до къщата за две секунди.
Сигурно съм изглеждала като анимационен герой, заради начина, по който се изстрелях нагоре, след което го погледнах — диамантеното му тяло смътно блестеше от разпръсващата се светлина — и от него погледнах на запад, където чакаше Ренесме, след това обратно към него, обратно към нея; главата ми се въртеше от едната към другата страна половин дузина пъти за една секунда. Едуард се усмихна, но не се засмя — беше силен мъж.
— Въпрос на баланс, любима. Толкова си добра в това, че не мога да си представя да отнеме много време, преди да подредиш всичко в перспективите си.
— И ще имаме цялата нощ, нали?
Той се усмихна още по-широко.
— Мислиш ли, че щях да понеса да те оставя да се облечеш сега, ако случаят не беше такъв?
Това трябваше да е достатъчно, за да преживея дневните часове. Трябваше да балансирам това преливащо, съкрушително чувство, така че да бъда добра… беше ми трудно дори да си помисля думата. Въпреки че Ренесме беше доста реална и съществуваща част от живота ми, все още ми бе трудно да се възприема като майка. Предполагам, че всеки би се почувствал така без деветте месеца, през които да свикнеш с идеята. И с дете, което се променяше всеки час.