Мисълта за препускащият живот на Ренесме веднага ме накара отново да се стресирам. Дори не спрях пред гравираните двойни врати, за да си поема дъх, преди да открия какво бе направила Алис. Просто връхлетях вътре, с намерението да облека първото нещо, което ми попадне. Трябваше да зная, че нямаше да е толкова лесно.
— Кои са моите? — просъсках аз.
Както ми бе обещано, стаята бе по-голяма от спалнята ни. Възможно бе да е по-голямо от цялата къща взета заедно, но трябваше да я премеря, за да бъда сигурна. За момент през главата ми премина образът на Алис, която се опитва да убеди Есме да игнорира класическите пропорции и да позволи тази чудовищност. Зачудих се как Алис е спечелила този спор.
Всичко бе обвито в чанти за бельо, луксозни и бели, ред след ред след ред.
— Доколкото ми е известно, всичко, освен това тук — той докосна един рафт, който се простираше през полустената към лявата страна на вратата — е твое.
— Всичко това?
Той сви рамене.
— Алис — казахме едновременно. Той каза името й като обяснение; аз го произнесох като ругатня.
— Добре — промърморих аз и дръпнах ципа на най-близката чанта.
Изръмжах изпод дъха си, когато видях дългата до пода копринена нощница вътре — бебешко розова. Откриването на нещо нормално за носене щеше да ми отнеме цял ден!
— Дай да помогна — предложи Едуард.
Той подуши внимателно въздуха и последва някакъв мирис в задната част на продълговатата стая. Там имаше вграден шкаф. Той подуши отново, след което отвори едно чекмедже. С триумфална усмивка, той ми подаде чифт артистично избелени джинси.
Скокнах към него.
— Как го направи?
— Дънковият плат има свой собствен мирис, както всичко останало. А сега… памук?
Той последва носът си към един полурафт, издърпвайки една бяла блуза с дълги ръкави. Хвърли я към мен.
— Благодаря — казах пламенно аз. Вдишах всяка материя, запомняйки всеки мирис за бъдещи търсения из този хаос. Запомних коприната и сатена — тях щях да ги избягвам.
Отне му само секунда да открие собствените си дрехи (ако не го бях виждала гол, щях да се закълна, че няма нищо по-красиво от Едуард, облечен в панталони и бледо бежов пуловер) след което взе ръката ми. Изстреляхме се през скритата градина, прескочихме с лекота каменната стена и се понесохме в ожесточен спринт през гората. Издърпах ръката си, за да можем да се състезаваме. Този път той ме победи.
Ренесме бе будна — седеше на пода с надвесилите се над нея Роуз и Емет, докато си играеше с малка купчинка изкривени сребърни прибори. Държеше обезобразена лъжица в дясната си ръка. Веднага щом ме видя през прозореца, тя метна лъжицата на пода — където остави вдлъбнатина в дървото — и посочи властно в моята посока. Публиката й се разсмя — Алис, Джаспър, Есме и Карлайл бяха седнали на канапето и я наблюдаваха така, сякаш бе най-увлекателният филм.
Бях минала през вратата още преди смехът им да започне, прекосявайки стаята и вдигайки я от пода в същата секунда. Усмихнахме се широко една на друга.
Беше различна, но не чак толкова. Отново малко по-издължена, като пропорциите й бяха по-скоро детски, отколкото бебешки. Косата й бе пораснала с четвърт сантиметър, като къдриците й подскачаха като пружинки при всяко нейно движение. По време на пътуването бях позволила на въображението ми да издивее, и си бях представяла по-ужасни неща от това. Благодарение на преувеличените ми страхове, тези малки промени бяха почти цяло облекчение. Дори и без мерките на Карлайл, бях сигурна, че промените са по-бавни от вчера.
Ренесме потупа бузата ми. Трепнах. Отново бе гладна.
— От колко време е будна? — попитах аз, докато Едуард изчезна през кухненската врата.
Бях убедена, че той отива да й направи закуска, тъй като бе видял това, което си бе помислила толкова ясно, колкото и аз. Зачудих се дали изобщо бе забелязал малката й дарба, ако само той я познаваше. За него вероятно би било същото, като да чуе всички останали.
— Само от няколко минути — каза Роуз. — Щяхме да ви се обадим скоро. Питаше за вас или настояваше е по-точната дума. Есме пожертва вторият си най-добър сервиз, за да забавляваме малкото чудовище. — Роуз се усмихна на Ренесме с толкова много обич и привързаност, че критиката бе напълно безтегловна. — Не искахме да ви… ъ, притесняваме.
Розали прехапа устна и погледна настрани, като се опитваше да не се смее. Можех да усетя мълчаливият смях на Емет зад мен, който изпращаше вибрации по основите на къщата. Вирнах брадичка.