— Веднага ще нагласим стаята ти — казах аз на Ренесме. — Къщурката ще ти хареса. Вълшебна е. — Погледнах към Есме. — Толкова много ти благодаря, Есме. Абсолютно идеална е.
Преди Есме да успее да отговори, Емет отново се смееше, но този път не бе мълчаливо.
— Значи все още е цяла? — успя да каже той измежду кикотенето си. — Очаквах двамата да я направите на пух и прах. Какво сте правили снощи? Да не сте обсъждали държавният дълг? — Той излая от смях.
Скръцнах със зъби и си припомних негативните последствия, когато изгубих самообладанието си вчера. Разбира се, Емет не бе толкова чуплив като Сет…
Мисълта за Сет ме накара да се зачудя.
— Къде са вълците днес? — Погледнах през прозореца, но нямаше следа от Лия, когато идвахме насам.
— Джейкъб замина доста рано тази сутрин — каза ми Роуз, смръщвайки леко челото си. — Сет го последва.
— Какво го е разстроило? — попита Едуард, като се върна в стаята с чашата на Ренесме.
Навярно е имало повече в спомена на Розали, отколкото видях върху изражението й. Без да дишам, подадох Ренесме на Розали. Супер самоконтрол или не, нямаше начин да успея да я нахраня. Поне все още не.
— Не знам — и не ме интересува — промърмори Розали, но отговори по-подробно на въпроса на Едуард. — Наблюдаваше спящата Неси с отворена уста също като идиота, какъвто е, и тогава скочи на крака без каквато и да е причина — поне това забелязах — и излетя навън. Аз се радвам, че се отървахме от него. Колкото повече време прекарва тук, толкова по-малък е шанса да се разкара миризмата.
— Роуз — смъмри я нежно Емет.
Роуз преметна косата си.
— Предполагам, че няма значение. И без това няма да останем много време тук.
— Все още съм на мнението, че трябва да отидем право в Ню Хемпшир и да уредим нещата — каза Емет, очевидно продължавайки по-ранен разговор. — Бела вече е регистрирана в Дартмут. Изглежда няма да й отнеме толкова много, за да се справи с училище. — Той се обърна да ме погледне със закачлива усмивка. — Сигурен съм, че ще си отличничка по всеки предмет… очевидно нямаш нищо интересно за правене през нощта, освен ученето.
Розали се изкикоти.
„Не губи самоконтролът си, не губи самоконтрол“, повтарях си аз. И бях горда за това, че запазих самообладание. Така че бях изненадана, когато Едуард не успя.
Той изръмжа — внезапен и шокиращо остър звук — и най-черният гняв се плъзна по изражението му като буреносни облаци.
Преди някой от нас да успее да отговори, Алис бе скочила на крака.
— Какво прави той? Какво прави това куче, за да изтрие програмата ми за целият ден? Не мога да видя нищо! Не! — Тя ми хвърли измъчен поглед. — Виж се! Имаш нужда от мен да ти покажа как да използващ гардероба си.
За една секунда бях благодарна за това, което се канеше да стори Джейкъб.
И тогава ръцете на Едуард се свиха на юмруци и той изсъска.
— Говорил е с Чарли. Мисли, че Чарли го следва. Идва тук. Днес.
Алис каза една дума, която прозвуча много странно в чуруликащият й, изискан глас, след което силуета й се размаза от движение, изстрелвайки се през задната врата.
— Казал е на Чарли? — ахнах аз. — Но… той не осъзнава ли? Как е могъл да го стори? — Чарли не можеше да узнава за мен! За вампирите! Това щеше да го сложи в черен списък, от който дори Кълънови нямаше да могат да го спасят. — Не!
Едуард процеди през зъбите си:
— Джейкъб е на път да влезе вътре.
Навярно е започнало да вали на изток. Джейкъб влезе през вратата тръскайки мократа си коса като куче, мятайки капчици по пода и канапето, където оставаха малки сиви петънца върху бялото. Устните му се извиха над белите му зъби, очите му бяха ярки и развълнувани. Вървеше с резки движения, сякаш бе ужасно развълнуван от възможността да разруши живота на баща ми.
— Хей, банда — поздрави ни той, хилейки се.
Беше съвършена тишина. Лия и Сет се вмъкнаха зад него в човешките си форми — засега; и на двамата ръцете им трепереха от напрежението в стаята.
— Роуз — казах аз, протягайки ръце.
Безмълвно, Розали ми подаде Ренесме. Притиснах я близо до неподвижното ми сърце, държейки я като талисман срещу прибързани решения. Щях да я държа в ръцете си, докато не бях сигурна, че решението ми да убия Джейкъб е основано изцяло на рационална преценка, наместо на гняв.
Тя бе много неподвижна, наблюдавайки и ослушвайки се. Колко ли от това разбираше?
— Чарли ще бъде скоро тук — каза ми небрежно Джейкъб. — Просто предупреждение. Предполагам, че Алис е отишла да ти донесе слънчеви очила или нещо подобно?
— Предполагаш прекалено много — процедих през зъбите си. — Какво. Си. Направил?