Усмивката на Джейкъб се разколеба, но все още бе прекалено ентусиазиран, за да ми отговори сериозно.
— Блонди и Емет ме събудиха тази сутрин с дудненето им за пътуването ви из страната. Сякаш щях да ви позволя да си тръгнете. Чарли бе главният проблем, нали? Е, проблемът е решен.
— Осъзнаваш ли какво си сторил? Опасността, в която си го поставил?
Той изсумтя.
— Не съм го поставил в опасност. Като изключим теб. Само че ти имаш някакъв свръхестествен самоконтрол, нали? Не толкова добро, колкото четенето на мисли, ако ме питаш. Не е толкова готино.
Тогава Едуард се стрелна през стаята, за да застане пред лицето на Джейкъб. Макар да бе с половин глава по-нисък от него, Джейкъб се дръпна назад от потресаващият му гняв, сякаш Едуард се извисяваше над него.
— Това е просто една теория, мелез такъв — просъска той. — Да не би да предлагаш да я тестваме на Чарли? Сети ли се за физическата болка, през която ще премине Бела, дори и да успее да устои? Или за емоционалната болка, ако не успее? Предполагам, че вече не те е грижа какво става с Бела! — Той запрати последната дума в лицето му.
Ренесме докосна пръстите си обезпокоено към бузата ми, като тревогата оцветяваше повторението в главата й. Думите на Едуард най-накрая убиха странно живо настроение на Джейкъб. Устата му увисва смръщено.
— Бела ще я боли?
— Сякаш си натикал нажежено до бяло желязо в гърлото й!
Трепнах, спомняйки си миризмата на чистата човешка кръв.
— Не знаех това — прошепна Джейкъб.
— Тогава вероятно трябваше първо да попиташ — изръмжа Едуард през зъбите си.
— Трябваше да ме спрете.
— Трябваше да бъдеш спрян…
— Не става дума за мен — прекъснах ги аз. Стоях напълно неподвижно, държейки Ренесме и разсъдъка си. — Става дума за Чарли, Джейкъб. Как е възможно да го подложиш на подобна опасност? Осъзнаваш ли, че е смърт или вампирски живот за него оттук нататък? — Гласът ми трепереше със сълзите, които очите ми не можеха повече да пролеят.
Джейкъб бе все още разтревожен от обвиненията на Едуард, но моите изглежда не го притесняваха.
— Успокой се, Бела. Не съм му казал нищо, което не сте планирали да му кажете.
— Но той идва насам!
— Да, това е идеята. Не беше ли вашият план сам да си направи грешните изводи? Мисля, че му подхвърлих един много добър зелен хайвер, ако мога така да се изразя.
Пръстите ми се дръпнаха от Ренесме и ги свих на юмрук.
— Кажи го направо, Джейкъб. Нямам достатъчно търпение за такива неща.
— Не съм му казал нищо за теб, Бела. Не наистина. Казах му за себе си. Е, показах е може би по-точен глагол.
— Той се е преобразил пред Чарли — изсъска Едуард.
— Какво си направил? — прошепнах аз.
— Той е смел. Смел колкото теб. Не припадна, или повърна, или нещо подобно. Трябва да ти призная, че бях впечатлен. Макар че трябваше да видиш изражението му, когато започнах да си свалям дрехите. Да си умреш от смях — изхили се Джейкъб.
— Кретен такъв! Можеше да му докараш сърдечен удар!
— Чарли си е добре. Той е силен. Ако отделите една минутка, ще видите, че съм ви направил услуга.
— Имаш по-малко от това, Джейкъб. — Гласът ми бе равен и стоманен. — Имаш трийсет секунди да ми разкажеш дума по дума, преди да дам Ренесме на Розали и да ти откъсна мизерната глава. Сет няма да успее да ме спре този път.
— За Бога, Бела. Не е нужно да си толкова мелодраматична. Това да не е някакво вампирско качество?
— Двайсет и шест и секунди.
Джейкъб извъртя очи и се тръшна в най-близкият стол. Малката му глутница се премести, за да застане от двете му страни, повече неспокойни, отколкото всъщност изглеждаха, очите на Лия бяха фокусирани върху мен, зъбите й бяха леко оголени.
— Та, почуках на вратата на Чарли тази сутрин и го поканих да се поразходи с мен. Той беше объркан, но когато му казах, че става дума за теб и че си се върнала в града, той ме последва в гората. Казах му, че вече не си болна и че нещата са малко откачени, но е за добро. Той щеше да тръгне, за да те види, но му казах, че преди това имам да му покажа нещо. И тогава се преобразих. — Джейкъб сви рамене.
Имах чувството, че менгеме е притиска силно зъбите ми.
— Искам дума по дума, пес такъв.
— Е, ти каза, че имам само трийсет секунди… добре, добре. — Изражението ми сигурно го е убедило, че не бях в настроение за закачки. — Дай да видя… Преобразих се и се облякох и след като той започна да диша отново, аз казах нещо от сорта на „Чарли, ти не живееш в света, в който си си мислел, че живееш. Добрата новина е, че нищо не се е променило — освен, че сега и ти знаеш. Животът ще си продължава както и преди. Можеш да се върнеш обратно в преструвките, че не вярваш на нищо от това.“ Отне му минута да си събере мислите и тогава поиска да знае какво наистина става с теб и цялата тази история с рядката болест. Казах му, че наистина си била болна, но сега си добре — само че е трябвало да се промениш малко по време на възстановителния процес. Искаше да знае какво имах предвид под „промяна“ и аз му казах, че сега изглеждаш много повече като Есме, отколкото като Рене.