Чук, чук, чук.
Вдишах за предполагаемо последен път. Ренесме се сгуши по-навътре в ръцете ми, скривайки лицето си в косата ми.
Карлайл отвори вратата. Стресираното му изражение се промени в приветстващо, сякаш бях превключила телевизионният канал.
— Здравей, Чарли — каза той, изглеждайки подходящо засрамен. Все пак, трябваше да сме в Атланта в Центъра по контрол на болестите. Чарли знаеше, че сме го лъгали.
— Карлайл — поздрави го Чарли сковано. — Къде е Бела?
— Тук съм, татко.
Ъгх! Гласът ми излезе толкова погрешно. Освен това бях изхабила част от въздуха си. Бързо си поех дъх, доволна, че мирисът на Чарли все още не се бе разнесъл из стаята.
Безизразното изражение на Чарли ми подсказа колко чужд му бе гласът ми. Очите му попаднаха върху мен и се разшириха. Разчетох емоциите, които преминаваха през лицето му: Шок, недоверие, болка, загуба, страх, гняв, подозрение. Още болка.
Прехапах устна. Стори ми се смешно. Новите ми зъби бяха по остри срещу гранитната ми кожа, отколкото бяха човешките ми зъби срещу меките ми човешки устни.
— Това ти ли си, Бела? — прошепна той.
— Мдам. — Трепнах при звука на звънливият ми глас. — Здрасти, тате.
Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Хей, Чарли — поздрави го Джейкъб от ъгъла на стаята. — Как е?
Чарли изгледа Джейкъб веднага, потрепера при спомена за нещо, след което отново се извърна към мен.
Бавно, Чарли прекоси стаята, докато не бе на няколко крачки от мен. Отпрати обвинителен поглед към Едуард, след което очите му се стрелнаха обратно към мен. Топлината на тялото му се излъчваше с всеки пулс на сърцето му.
— Бела? — попита той отново.
Заговорих с по-нисък глас, опитвайки се да изключа звънчетата от него.
— Наистина съм аз.
Челюстта му се скова.
— Съжалявам, тате — казах аз.
— Добре ли си? — настоя да узнае той.
— Наистина и абсолютно страхотно — обещах му аз. — Здрава съм като бик.
Замина ми кислорода.
— Джейк ми каза, че това е… необходимо. Че умираш. — Той произнесе думите така, сякаш не вярваше и на думичка от тях.
Приготвих се, фокусирана на топлото тегло на Ренесме и облягайки се на рамото на Едуард за подкрепа, и си поех дълбоко дъх.
Мирисът на Чарли бе като шепа пламъци, които ме изгаряха надолу по гърлото. Но беше толкова много повече от болката. Беше и пронизващото желание. Чарли ухаеше по-вкусно от всичко, което можех да си представя. Примамлив както бяха анонимните туристи по време на лова, Чарли бе двойно изкусителен. И бе само на няколко крачки разстояние, излъчвайки апетитна топлина и влага в сухият въздух.
Само че не бях на лов сега. А и това бе баща ми. Едуард стисна рамото ми състрадателно и Джейкъб ми хвърли извинителен поглед от другият край на стаята.
Опитах се да се съвзема и да игнорирам болката и отчаяната жажда. Чарли очакваше отговорът ми.
— Джейкъб ти е казвал истината.
— Това прави един човек — изръмжа Чарли.
Надявах се, че Чарли ще види отвъд промените в новото ми лице, за да прочете разкаянието там. Изпод косата ми, Ренесме подуши наоколо и също усети мирисът на Чарли. Задържах я по-близо.
Чарли видя разтревоженият ми поглед и го проследи.
— Оу — каза той и целият гняв се смъкна от лицето му, оставяйки зад себе си само шок. — Това е тя. Сирачето, което Джейкъб каза, че ще осиновявате.
— Племенницата ми — излъга с лекота Едуард.
Вероятно бе решил, че приликата между Ренесме и него е прекалено очевидна, за да бъде игнорирана. Щеше да е най-добре да твърдят от самото начало, че са роднини.
— Мислех си, че си изгубил семейството си — каза Чарли, като обвинението се завърна в гласът му.
— Изгубих родителите си. Големият ми брат е бил осиновен като мен. Никога не съм го виждал след това. Но съдилището се свърза с мен, когато той и съпругата му са починали при автомобилна катастрофа, оставяйки единственото им дете без друг близък роднина.
Едуард адски го биваше в това. Гласът му бе равен, със съвсем точното количество невинност. Нуждаех се от упражнения, за да го направя и аз.
Ренесме надникна изпод косата ми, подушвайки отново. Тя погледна срамежливо Чарли изпод дългите си мигли и отново се скри.
— Тя е… ами, тя е красавица.
— Да — съгласи се Едуард.
— Макар че това е доста голяма отговорност. Вие двамата тъкмо започнахте.
— Какво друго можехме да направим? — Едуард прокара леко пръстите си по бузата ми. Видях го да докосва устните й само за момент — като напомняне. — Би ли я отказал?