Можех да го видя на лицето му — бе оставила следите си и върху него. Чарли беше също толкова безпомощен срещу чара й, колкото всички нас. Само за две секунди тя бе станала владетелка на сърцето му.
— Може ли да дойда и утре?
— Да, татко. Разбира се. Ще съм тук.
— Дано да си — каза той сурово, но очите му бяха изпълнени с нежност и все още насочени към Ренесме. — Ще се видим утре, Неси.
— Не и ти!
— Какво?
— Името й е Ренесме. Като Рене и Есме, взети заедно. Без вариации — насилих се да се успокоя, но този път без да си поемам дълбоко дъх. — Искаш ли да чуеш второто й име?
— Добре.
— Карли. С буквата К. Като Чарли и Карлайл, взети заедно.
Оживеното изражение на Чарли ме свари неподготвено:
— Благодаря ти, Бела.
— Аз ти благодаря, татко. Толкова много неща се промениха за толкова кратко време. Главата ми не спира да се върти. Ако не беше ти, не знам как щях да се върна към… реалността. — Щях да кажа „да се върна към това, което представлявах“, но реших, че ще му дойде прекалено много.
Стомахът на Чарли изръмжа.
— Отивай да се храниш, татко. Аз ще съм тук. — Спомних си какво е чувството, това неприятно потапяне във дебрите на фантазията — усещането, че всичко ще изчезне заедно с последните лъчи на залязващото слънце.
Чарли кимна и неохотно ми подаде Ренесме. Огледа се зад мен; очите му бяха малко диви за минута, докато се взираше в светлата стая.
Всички бяха още там, освен Джейкъб, който можех да чуя да напада хладилника в кухнята. Алис се беше излегнала на последното стъпало на стълбището, а главата на Джаспър лежеше в скута й; Карлайл бе забил нос в голяма книга в ръцете си; Есме си тананикаше, протягайки се над бележника си, докато Розали и Емет се суетяха около основата на величествена къща от карти за игра под стълбището; Едуард се беше преместил на пианото си и си свиреше много тихо. Нямаше никакви признаци, че денят наближава края си, че може би е време да се храним, или да преустановим действията си. Нещо неопределено бе променило атмосферата. Кълънови не се стараеха така, както обикновено — човешката им шарада някак си се беше изменила достатъчно, че Чарли да забележи разликата.
Той трепна, поклати глава и въздъхна:
— Ще се видим утре, Бела — той замръзна на мястото си и допълни. — Имам предвид… не че не изглеждаш добре. Ще свикна.
— Благодаря, татко.
Чарли кимна и се отправи замислено към колата си. Наблюдавах го, докато изчезваше по пътя; забелязах, че е изчезнал чак когато чух изсвистяването на гумите му по главния път. Всъщност беше минал цял един ден и то без да нараня Чарли. Съвсем сама. Не може да нямам някаква супер сила!
Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Нима наистина имах едновременно ново семейство и поне един представител на старото? А си мислех, че вчерашният ден бе съвършен.
— Леле — прошепнах аз.
Мелодията от пианото прекъсна и ръцете на Едуард се обвиха около талията ми, а брадичката му се облегна на рамото ми:
— Взе ми думите от устата.
— Едуард, направих го!
— Направи го. Беше невероятна. Всичката тази тревога, задето си новородена, а ти я направи на парчета — той се засмя тихо.
— Дори не съм сигурен, че е вампир, а за новороден какво остава — обади се Емет изпод стълбите. — Прекалено е кротка.
Всички странни коментари, които правеше пред баща ми, отново прозвучаха в ушите ми и вероятно беше добре, че в този момент държах Ренесме. Неспособна да се противопоставя изцяло на реакцията си, изръмжах изпод дъха си.
— Ууу, колко страшно! — засмя се Емет.
Аз изсъсках и Ренесме се раздвижи в ръцете ми. Тя примига няколко пъти, после се огледа наоколо и лицето й доби объркано изражение. Тя подуши въздуха, а после се протегна да докосне лицето ми.
— Чарли ще дойде пак утре — уверих я аз.
— Ама че хубаво! — каза Емет и този път Розали се засмя с него.
— Това не е добра идея, Емет — отвърна пренебрежително Едуард, протягайки ръце, за да вземе Ренесме от мен. Той ми намигна, когато се поколебах, и аз му я подадох малко объркана.
— Какво имаш предвид? — настоя Емет.
— Малко е глупаво да предизвикваш най-силния вампир в къщата, не мислиш ли?
Емет отпусна глава назад изсумтявайки:
— Я стига!
— Бела — промърмори Едуард, докато Емет слушаше внимателно — помниш ли, че преди няколко месеца те помолих да ми направиш услуга, веднага след като станеш безсмъртна?
Това ми навя някакъв мъглив спомен. Пренесох се към смътните си човешки разговори. След момент си спомних и ахнах:
— Ооо!
Смехът на Алис отекна дълго и звънливо. Джейкъб показа главата си иззад ъгъла, а устата му беше пълна с храна.