— Какво? — изръмжа Емет.
— Наистина ли? — попитах Едуард.
— Довери ми се — отвърна той.
Поех си дълбоко въздух:
— Емет, какво ще кажеш за един малък бас?
Той веднага скочи на крака:
— Страхотно. Ела ми.
За секунда прехапах устни. Той беше толкова огромен.
— Освен ако не те е… страх? — предположи Емет.
Изправих рамене:
— Ти. Аз. Канадска борба. На масата във всекидневната. Веднага.
Усмивката на Емет стана още по-широка.
— Ъмм, Бела — каза бързо Алис. — Мисля, че Есме е доста привързана към тази маса.
— Благодаря — измънка Есме.
— Няма проблем — отвърна Емет, а усмивката му проблесна. — След мен, Бела.
Последвах го зад къщата, пред гаража; чувах как останалите вървят след нас.
До реката имаше гигантски гранитен блок, изправен сред купчината от камъни — явно благодарение на Емет. Въпреки че камъкът беше с малко закръглена и правилна форма, щеше да свърши работа.
Емет постави лакътя си на него и ми махна да се приближа.
Отново се изнервих, докато гледах как големите мускули на ръката му потрепват, но задържах лицето си спокойно. Едуард ми беше обещала, че за известно време ще съм най-силна. Той изглеждаше много уверен, а аз се чувствах силна. Толкова силна? Въпросът още витаеше в главата ми, докато оглеждах бицепсите му. Още не бях дори на два дни, въпреки че трябваше да ставам за нещо. Освен ако всичко при мен не действаше както трябва. Може би не бях силна колкото нормален новороден. Може би затова можех лесно да се контролирам. Опитах се да изглеждам равнодушна, когато опрях лакътя си на камъка.
— Добре, Емет. Ако победя, нямаш право да казваш каквото и да било за сексуалния ми живот на никого, дори на Роуз. Никакви намеци или инсинуации — нищо.
Очите му се присвиха:
— Дадено. Но ако победя, ще стане много по-лошо.
Чу как затаих дъх и се ухили злобно. Той изобщо не се шегуваше.
— Ще се предадеш толкова бързо, а, сестричке? — подразни ме Емет. — Отвътре май не си толкова дива, а? Сигурно вилата няма и драскотина — той се засмя. — Едуард каза ли ти колко къщи сме разбили аз и Роуз?
Стиснах зъби и сграбчих голямата му ръка:
— Една или две…
— Три — изсумтя той и забута ръката ми.
Нищо не се случи. Оу, можех да усетя силата, която влагаше. Новият ми ум изглежда се справяше добре със всякакъв вид сметки, затова знаех, че ако ръката му не срещаше никаква съпротива, щеше да разцепи камъка без усилие. Напрежението се усили и аз случайно се замислих, че ако камион с цимент се движи с приблизително 70 километра в час, то тогава една внезапна пречка би била ударена със подобна сила. Сто километра в час? Сто и двадесет? Вероятно повече.
Но не беше достатъчно, за да ме помръдне. Ръката му буташе моята с разрушителна сила, но не беше неприятно. Всъщност точно обратното, по някакъв странен начин. Бях толкова внимателна, откакто се събудих, толкова се старах да не счупя нищо. Беше странно успокоение, че мога да отпусна мускулите си. Да усетя бълбукането на силата си, вместо да се боря да му се противопоставя.
Емет изгрухтя, челото му се набръчка и цялото му тяло се изпъна в твърда линия срещу пречката, представляваща непомръдващата ми ръка. Оставих го да се поизпоти — символично — за момент, докато се наслаждавах на ненормалното усещане за сила, преминаваща през ръката ми.
Въпреки че след няколко секунди това ми омръзна. Напрегнах се леко и ръката са Емет се огъна срещу моята.
Засмях се. Емет изръмжа грубо през стиснатите си зъби.
— Просто си дръж устата затворена — припомних му аз и забих ръката му в гранитния блок. Оглушителен пукот отекна в дърветата. Камъкът потрепери и парче — около една осемнадесета от цялата му маса — се отчупи по някаква мислена линия и падна на земята. Строполи се на крака на Емет и аз се изхилих. Можех да чуя приглушеният смях да Едуард и Джейкъб.
Емет изрита парчето към реката. То разцепи на две младо яворово дърво, преди да тупне в основата на голяма ела, която се олюля и падна върху друго дърво.
— Реванш. Утре.
— Силата ми няма да отшуми толкова бързо — казах му аз. — Може би трябва да поизчакаш месец.
Емет изръмжа, изваждайки зъбите си на показ:
— Утре.
— Щом ще те направи щастлив, батко.
Когато се обърна за да се отдалечи, Емет удари гранита, разпръсквайки наоколо поток от парчета и прах. Беше някак по детски изящно.
Очарована от неоспоримото доказателство, че съм по-силна и от най-силния вампир, когото познавах, аз положих ръката си с широко разтворени пръсти, на камъка. Тогава започнах да заравям пръстите си бавно в него, или по-точно мачках, вместо да ровя. Плътността му ми напомни на твърдо сирене. Задържах се само на една шепа дребен чакъл.