— Страхотно! — измънках аз.
С усмивка, разляла се по лицето ми. Внезапно се извъртях и забих ръката си странично в камъка. Той изпищя и изстена от болка — и голямо количество прах за доказателство — се разцепи на две.
Изкикотих се.
Не обръщах внимание на хихикането зад гърба ми, докато удрях и ритах останалите части от камъка. Беше ми толкова забавно и се хилех през цялото време. Не и когато чух нов, тъничък кикот, като камбанен звън, тогава изтрих глуповатата усмивка от лицето си.
— Тя да не би току-що да се засмя?
Всички се бяха втренчили в Ренесме със същото недоумяващо изражение, което сигурно бе и на моето лице.
— Да — каза Едуард.
— Че кой не се смееше? — промърмори Джейк, въртейки очи.
— Не ми казвай, че не си си взел поука първия път, куче — подразни го Едуард, но в гласа му нямаше никаква враждебност.
— Това е различно — отвърна Джейкъб и го изгледах учудено, когато игриво удари Едуард по рамото. — Предполага се, че Бела е достатъчно зряла. Омъжена, майка и така нататък. Не трябва ли да има повече достойнство?
Ренесме замръзна на мястото си и докосна лицето на Едуард.
— Какво иска? — попитах.
— Да нямаш толкова голямо достойнство — ухили се Едуард. — Тя се забавляваше докато те наблюдаваше, почти толкова, колкото аз самия.
— Нима аз съм смешна? — попитах Ренесме, изстрелвайки се напред, за да хвана ръката й, почти по същото време, когато и тя се пресегна за моята. Взех я от ръцете на Едуард и й предложих парчета камък, което се намираше в ръката ми. — Искаш ли да опиташ?
Тя се усмихна с блестящата си усмивка и взе камъка в двете си ръчички. Тя го стисна и между очите й се образува малка вдлъбнатина, когато се концентрира.
Чу се някакъв тих стриващ звук и имаше прах. Тя замръзна на мястото си и ми върна парчето.
— Аз ще го взема — отвърнах аз и превърнах парчето в пясък.
Тя плесна с ръце и се засмя; очарователният смях накара всички ни да се присъединим към него.
Слънцето се показа изненадващо иззад облаците, изстрелвайки дългите си рубинени и златни лъчи към нас и аз незабавно бях погълната от красотата на кожата си в светлината на залязващото слънце. Бях зашеметена.
Ренесме докосна нежните, диамантено-светли фасети, а после постави ръката си до моята. Нейната кожа светеше съвсем леко, едва доловимо и мистериозно. Нищо не можеше да й попречи да излезе навън в слънчев ден, както блещукането ми пречеше на мен. Тя докосна лицето ми, мислейки за разликата и чувствайки се недоволна.
— Ти си най-красивата — уверих я аз.
— Не съм сигурен, че мога да се съглася — каза Едуард и когато се обърнах за да му отговоря, слънчевата светлина върху лицето му ме зашемети.
Джейкъб беше сложил ръка пред лицето си, преструвайки се, че покрива погледа си заради гледката:
— Ненормална Бела — коментира той.
— Какво невероятно същество е тя — промърмори Едуард, почти в съгласие с думите на Джейкъб, сякаш те бяха комплимент. Беше едновременно зашеметен и зашеметяващ.
Усещането беше странно — което, предполагам, не беше учудващо, след като всичко ми се струваше странно сега — почувствах се на мястото си. Като човек никога не се чувствах на мястото си. Беше ми добре с Рене, но вероятно повечето хора щяха да се справят по-добре; Фил имаше способността да се оправя със всичко и всички. Бях добра ученичка, но никога най-добрата. Очевидно не бях атлетична натура. Нито артистична или музикална, без някакъв определен талант. Никой досега не е получил награда за четене. След осемнадесет години посредственост, аз бях свикнала да съм толкова обикновена. Сега осъзнах, че отдавна съм се отказала опитите да блесна някъде. Правех каквото можех с онова, което имах, без да съм на мястото си в този свят.
А това беше истинска разлика. Сега бях невероятна — за тях и за себе си. Бях родена да бъда вампир. Мисълта ме накара да искам не само да се смея, но и пея.
Бях намерила мястото си в света. Мястото, което беше точно за мен. Където блестях.
27. ПЛАНОВЕ ЗА ПЪТУВАНЕ
Започнах да приемам митологията много по̀ на сериозно, откакто станах вампир.
Често, когато се връщах към спомените за първите три месеца от съществуването ми като безсмъртна, си представях, как ли би изглеждала нишката на живота ми в писанията на Мойрите — кой знае, може наистина да съществува? Бях сигурна, че конецът трябва да е сменил цветът си; мислех си, че той отначало е бил приятно бежов на цвят, нещо поддържащо и ненабиващо се на очи, нещо, което би стояло добре на фона на всичко друго. Сега имах чувството, че е станал кърваво червен или може би блестящо златен.