— Джейкъб. — Казах аз, опитвайки се да го вразумя отново, докато Ренесме танцуваше пред нас към дългата поляна, търсейки миризма, която ще й хареса. — Ти имаш задължения тук. Сет, Лия…
Той изсумтя.
— Аз не съм бавачка на глутницата си. Те и без това си имат задължения в Ла Пуш.
— Нещо като теб ли? Официално ли се отказваш от гимназията, тогава? Ако ще вървиш наред с Ренесме, ще трябва доста да поучиш.
— Това е само почивка. Ще се върна в училище, когато нещата… се забавят.
Аз загубих концентрацията върху моята страна на спора, когато той каза това и ние и двамата автоматично погледнахме Ренесме. Тя наблюдаваше снежинките, танцуващи високо над глава й, топящи се преди да могат да се полепят по пожълтялата трева в продълговатата, с форма на стрела, поляна, в която стояхме. Нейната набраздена рокличка с цвят на слонова кост беше само един тон по-тъмна от снега и червеникавокафявите й къдрици успяваха да блещукат, въпреки че слънцето беше дълбоко заровено зад облаците.
Докато наблюдавахме, тя се наведе за момент и тогава отскочи на пет метра във въздуха. Малките й ръчички грабнаха една снежинка и след това Ренесме се приземи леко на краката си. Тя се обърна към нас със шокираща усмивка — наистина, не беше нещо, с което можеше да се свикне — и отвори ръчичките си, за да ни покаже перфектно оформената ледена звезда с осем лъча, преди тя да се стопи.
— Красива е — Джейкъб подвикна оценяващо. — Но мисля, че се запъна, Неси.
Тя заподскача към Джейкъб; той отвори обятията си в точният момент, когато тя скочи в тях. Те бяха перфектно синхронизирали това движение. Тя правеше това, когато искаше да каже нещо. Все още предпочиташе да не говори.
Ренесме докосна лицето му, намръщвайки се очарователно, докато всички ние слушахме как стадо лосове се отдалечаваха по-навътре в гората.
— Си-и-игурно е, че не си жадна, Неси — отговори Джейкъб малко саркастично, но най-вече снизходително. — Просто те е шубе, че аз ще хвана най-големия!
Тя отскочи назад от ръцете на Джейкъб, приземявайки се леко на краката си и завъртя очи — толкова много приличаше на Едуард, когато го правеше. Тогава се спусна към дърветата.
— Заемам се — каза Джейкъб, когато аз се наведох да я последвам. Той свали тениската си, докато побягна след нея към гората, вече треперещ. — Не се зачита, ако мамиш — подвикна той след Ренесме.
Аз се усмихнах на листата, които те оставиха да се развяват след тях, клатейки глава. Понякога Джейкъб беше по-голямо дете от Ренесме.
Аз се спрях, давайки няколко минути преднина на моите ловци. Щях много лесно да ги проследя, а и Ренесме много обичаше да ме изненадва с големината на плячката си.
Отново се усмихнах.
Тясната полянка беше много тиха, много празна. Прехвърчащият сняг намаляваше над мен, почти изчезнал. Алис беше видяла, че няма да се задържи много седмици.
Обикновено с Едуард идвахме заедно на тези ловни екскурзии. Но Едуард беше с Карлайл днес, планирайки пътуването до Рио, говорейки зад гърба на Джейкъб… Намръщих се. Когато се върнех, щях да заема страната на Джейкъб. Той би трябвало да дойде с нас. Той беше заинтересован от това, колкото и всеки един от нас — целият му живот беше на карта, както и моят.
Докато мислите ми бяха загубени из близкото бъдеще, очите ми обходиха планината, както обикновено, търсейки плячка, търсейки опасност. Не мислех затова; подтикът беше автоматичен. Или може би имаше причина за разглеждането ми, някакъв малък спусък, който острите ми сетива са уловили, преди да го осъзная.
Докато очите ми прелитаха над върхът на отдалечена скала, стояща в синьо-сиво на фона на зелено — черната гора, сребърен отблясък — или може би беше златен? — прикова вниманието ми. Погледът ми се съсредоточи върху цвета, който не би трябвало да е там, толкова надалеч в леката мъгла, че дори орел не би могъл да го различи. Аз се зазяпах.
Тя също се беше зазяпала. Това, че бе вампир, беше очевидно. Кожата й бе мраморно бяла, с устройство, хиляди пъти по-гладко от човешката кожа. Дори под облаците, тя хвърляше леки отблясъци. Ако кожата й не я бе издала, неподвижността й би го направила. Само вампирите и статуите могат да бъдат толкова неподвижни.
Косата й беше много светло руса, почти сребриста. Това е бил отблясъка, който бе привлякъл вниманието ми. Стоеше права като по конец, с рязък край при брадичката й, разделена по равно по средата.