Стояхме напълно неподвижно, когато кристалните парченца подскочиха и се пръснаха във всяка посока с немузикално подрънкване, очите ни бяха вкопчени в гърба на Алис.
Първата ми нелогична мисъл бе, че Алис се шегува с нас. Защото нямаше начин тя наистина да изпусне вазата без да иска. Аз самата можех да се стрелна през стаята, за да хвана вазата без проблем, ако не допусках, че тя ще я улови. И на първо място — как въобще би и се изплъзнала от пръстите? Нейните съвършено сигурни пръсти…
Никога не съм виждала вампир да изпуска нещо случайно. Никога.
И тогава Алис ни погледна, завъртайки се с толкова бързо движение, че то въобще не съществуваше.
Очите й бяха наполовина тук, наполовина потънали в бъдещето, широки, ококорени, изпълвайки слабичкото й лице, изглеждаха сякаш го препълваха. Да гледаш в очите й беше така, сякаш гледаш от вътрешността на гроб. Бях зарината от ужаса, отчаянието и агонията в погледа й.
Чух ахването на Едуард; беше отчаян, наполовина задавен звук.
— Какво? — изръмжа Джаспър, скачайки до нея с мъгливо движение, смачквайки начупения кристал под краката си. Хвана раменете й и рязко я раздруса. Тя изглежда се стресна в ръцете му.
— Какво има, Алис?
Емет се мръдна в периферното ми зрение, зъбите му бяха оголени, докато очите му се стрелнаха през прозореца, очаквайки атака. Есме, Карлайл и Роуз мълчаха замръзнали, също като мен.
Джаспър отново разтресе Алис:
— Какво е то?
— Те идват за нас — казаха Алис и Едуард едновременно, напълно синхронизирани. — Всичките.
Тишина.
За първи път аз разбрах най-бързо — защото нещо в техните думи освободи моето собствено видение. Беше просто далечен спомен на сън — слаб, прозрачен, смътен сякаш се взирах през дебела мъгла… В главата си видях щрихите на черен напредващ призрак от моя наполовина забравен човешки кошмар. Не можех да забележа блясъка в рубинено червените им очи в мъглявата картина или пък блясъка на техните остри, мокри зъби, но знаех къде трябваше да го има…
По-силно от спомена, пред погледа ми се появи чувството — внезапната нужда да предпазя безценното нещо зад мен.
Исках да сграбча Ренесме в ръцете си, да я скрия зад кожата и косата ми, да я направя невидима. Но дори не можех да се обърна, за да я погледна. Чувствах се не като камък, а като лед. За първи път, откакто се преродих, ми стана студено.
Едва чух потвърждението на страховете ми. Не ми трябваше. Вече знаех.
— Волтури — изстена Алис.
— Всичките — изпъшка Едуард в същото време.
— Защо? — запита се Алис. — Как?
— Кога? — прошепна Едуард.
— Защо? — попита Есме като ехо на въпроса на Алис.
— Кога? — повтори Джаспър с глас като разцепен лед.
Очите на Алис не мигнаха, но беше така, сякаш са покрити с воал; станаха съвършено празни. Само устата й се задържа в израза й на ужас.
— Не след дълго — казаха тя и Едуард заедно. Тогава тя заговори сама. — Има сняг в гората и в града. След малко повечко от месец.
— Защо? — този път попита Карлайл.
Есме отговори:
— Трябва да има причина. Може би, за да видят…
— Това не е заради Бела — каза празно Алис. — Всичките идват — Аро, Кай, Маркус, всеки член от свитата им, дори и съпругите.
— Съпругите никога не напускат кулата — прекъсна я Джаспър с равен глас. — Никога. Не и по време на южняшките размирици. Не и когато румънците се опитаха да ги свалят от власт. Дори и когато ловуват за безсмъртни деца. Никога.
— Сега идват — прошепна Едуард.
— Но защо? — попита Карлайл отново. — Нищо не сме направили! А даже и да сме — какво бихме могли да направим, че да си докараме това?
— Има толкова много от нас — каза Едуард бавно. — Сигурно искат да се уверят, че… — той не довърши.
— Това не отговаря на критичния въпрос! Защо?
Чувствах, че знам отговора на въпроса на Карлайл и същевременно не го знаех. Ренесме беше причината, бях сигурна. Някакси си знаех от самото начало, че те ще дойдат за нея. Подсъзнанието ми ме беше предупредило още преди да разбера, че я нося в утробата си. Изглеждаше странно очаквано сега. Сякаш винаги съм знаела, че Волтури ще дойдат да ми вземат щастието.
Но това все още не отговаряше на въпроса.
— Върни се, Алис — помоли я Джаспър. — Потърси причината. Търси.
Алис тръсна бавно глава, раменете и се свиха:
— Дойде ми от никъде, Джаз. Не гледах за тях или дори за нас. Гледах за Ирина. Не беше там, където очаквах да бъде… — отдалечи се Алис, очите й отново се отнесоха. Тя се загледа в нищото за една дълга секунда.
И тогава главата й се вдигна рязко и очите й бяха твърди като камък. Чух как Едуард си поема дъх.
— Тя реши да отиде при тях — каза Алис. — Ирина реши да отиде при Волтури. И тогава те ще решат да… Сякаш и те я наблюдават. Сякаш решението им вече е взето и те просто чакат за нея.