Едуард го удостои с едно кратко кимване, все още недоволен.
— Има много земя за покриване.
— Разделяме се — отговори Емет. — Роуз и аз ще ловуваме за номади.
— Ръцете ви няма да са никак празни тук — каза Карлайл. — Семейството на Таня ще бъде тук сутринта и си нямат и идея защо. Първо, трябва да ги накарате да не реагират по начина, по който Ирина реагира. Второ, трябва да разберете какво имаше предвид Алис за Елизар. И тогава, след всичко това, ще останат ли свидетели с нас? Това ще се повтори отново ако дойдат останалите… ако можем да накараме някой да дойде на първото място. — Карлайл въздъхна. — Твоята работа може да бъде най-трудната. Ще се върнем възможно най-скоро, за да помогнем.
Карлайл постави дланта си на рамото на Едуард за секунда и тогава целуна моето чело. Есме ни прегърна и Емет ни удари и двамата по ръцете. Розали се насили за трудна усмивка към мен и Едуард, изпрати въздушна целувка към Ренесме и направи гримаса на Джейкъб.
— Късмет — пожела им Едуард.
— И на вас — каза Карлайл. — Всички ще се нуждаем от него.
Гледах как си тръгват, желаейки да усетя каквато и надежда да ги обземаше и желаейки да остана насаме с компютъра за няколко секунди. Трябваше да обмисля кой беше Дж. Дженкс и защо Алис бе изминала това разстояние, за да даде името му само на мен.
Ренесме се обърна в ръцете на Джейкъб, за да докосне врата му.
— Не знам дали приятелите на Карлайл ще дойдат. Надявам се. Изглежда сякаш ни превъзхождат числено в момента — промърмори Джейкъб на Ренесме.
Значи тя знаеше. Ренесме вече разбираше прекалено добре какво ставаше. Всичкото това белязан-върколак-даваше-всичко-което-белязаната-пожелае-каквото-и-да-е, ми идваше в повече. Предпазването й не беше ли по-добре от отговарянето на въпросите й?
Погледнах внимателно към лицето й. Не изглеждаше уплашена, само нетърпелива и много сериозна в разговора си с Джейкъб по нейния си тих начин.
— Не, ние не можем да помогнем; трябва да стоим тук — продължи той. — Хората идват, за да видят теб, не гледката.
Ренесме му се намръщи.
— Не, не трябва да ходя никъде — каза й той. Тогава той погледна към Едуард, притесненото му лице с осъзнаването, че може би греши. — Трябва ли?
Едуард се колебаеше.
— Кажи го — каза Джейкъб, с висок и обтегнат глас. Той беше в пречупващата си фаза, точно като останалите от нас.
— Вампирите, които идват да ни помогнат, не са същите като нас — каза Едуард. — Семейството на Таня е единственото като нашето с почит към човешкият живот, и дори те не мислят толкова за върколаците. Мисля, че ще бъде по-безопасно…
— Мога да се грижа за себе си — прекъсна Джейкъб.
— По-безопасно за Ренесме — продължи Едуард — ако изборът дали да повярват на историята ни за нея не е свързана с асоциация за върколак.
— Някои приятели биха се отвърнали от теб само заради тези, с които си сега?
— Мисля, че те ще бъдат толерантни повече под нормални обстоятелства. Но ти трябва да разбереш — приемането на Неси няма да бъде лесно нещо за никой от тях. Защо да го правим още по-трудно?
Карлайл бе обяснил правилата относно безсмъртните деца на Джейкъб миналата нощ.
— Безсмъртните деца наистина ли са толкова лоши? — беше попитал той.
— Не можеш да си представиш дълбочината на белезите, които те оставят на колективната вампирска психика.
— Едуард… — беше все още странно да чувам как Джейкъб използва името му без горчивина.
— Знам, Джейк. Знам колко е трудно да стоиш далеч от нея. Ще действаме за момента — да видим как ще реагират към нея. За всеки случай, на Неси ще й се наложи да бъде инкогнито и през следващите няколко седмици. Ще трябва да стои в къщурката до подходящия момент, за да я представим. Колкото повече пазиш безопасна дистанция от главната къща…
— Мога да го направя. Компания сутринта?
— Да. Най-близките ни приятели. За всеки случай, вероятно ще е по-добре ако изкараме нещата навън възможно най-скоро. Можеш да стоиш тук. Таня знае за теб. Тя дори е срещала Сет.
— Вярно.
— Препоръчително е да кажеш на Сам какво става. Може да има непознати в горите скоро.
— Добър съвет. При положение, че му дължа известна тишина след миналата нощ.
— Слушането на Алис обикновено е правилното нещо.
Зъбите на Джейкъб се стегнаха и можех да видя, че споделяше чувствата на Сам, относно каквото направиха Алис и Джаспър.
Докато те говореха, аз гледах към черния прозорец, опитвайки се да изглеждам обезумяла и загрижена. Не беше трудно. Облегнах главата си на стената, която беше до всекидневната срещу трапезарията, точно до едно от компютърните бюра. Пръстите ми пробягнаха през клавишите докато гледах в гората, опитвайки се да изглежда като небрежен жест. Вампирите винаги ли правеха нещата небрежно? Не мислех, че някой ми отделя специално внимание, но не се обърнах за да бъда сигурна. Монитора се върна към живот. Заудрях с пръсти по клавишите отново. Тогава забарабаних по дървения плот, само за да изглежда нормално. Още един удар на буквите. Погледнах екрана с периферното си зрение.