— Да не би да има човек там? — прошепна Елизар.
— Не — възрази Таня. — Не е човек, но… по-близо до човек от останалите миризми тук. Какво е това, Едуард? Не мисля, че някога съм помирисвала този аромат преди.
— Определено не си, Таня. Моля те, моля те, запомни, че това е нещо напълно ново за теб. Захвърли настрана предубежденията си.
— Обещах ти, че ще те изслушам, Едуард.
— Добре тогава. Бела? Доведи Ренесме, моля те.
Краката ми бяха странно вкочанени, но знаех, че това чувство е изцяло в главата ми. Накарах се да стана и да не се движа бавно, като станах на крака и извървях няколко кратки крачки до ъгъла. Горещината от тялото на Джейкъб пламтеше близо зад мен, докато ме следваше.
Направих една крачка към голямата стая и замръзнах, без да успея да се насиля да вървя по-напред. Ренесме си пое дълбоко дъх, след което надникна изпод косата ми със свити рамене, очаквайки отказ.
Мислех си, че съм се подготвила за реакцията им. За обвинения, за викове, за неподвижност, причинена от дълбок стрес.
Таня се препъна четири крачки назад, с тръпнещи ягодово руси къдрици, като човек пред когото се е изправила отровна змия. Кейт отскочи назад чак към входната врата и се хвана за стената там. Шокирано съскане излезе изпод стиснатите й зъби. Елизар се хвърли пред Кармен в защитническа поза.
— О, моля ви се! — чух Джейкъб да се оплаква изпод дъха си.
Едуард сложи ръката си около мен и Ренесме.
— Обещахте да ни изслушате — напомни им той.
— Някои неща не могат да бъдат чути! — възкликна Таня. — Как можа, Едуард? Не знаеш ли какво значи това?
— Трябва да се махнем оттук — каза Кейт разтревожено, ръката й върху дръжката на вратата.
— Едуард… — На Елизар не му достигаха думи.
— Чакайте — каза Едуард със суров глас сега. — Спомнете си какво чухте, какво помирисахте. Ренесме не е това, което си мислите, че е.
— Няма изключение на това правило, Едуард — сряза го Таня.
— Таня — каза Едуард остро — ти можеш да чуеш сърцебиенето й! Спри и се замисли какво означава това.
— Сърцебиенето й? — прошепна Кармен, надничайки над рамото на Елизар.
— Тя не е истинско дете-вампир — отговори Едуард, насочвайки вниманието си към по-малко враждебното изражение на Кармен. — Тя е наполовина човек.
Четиримата вампири го изгледаха така, сякаш говореше на език, който никой от тях не разбираше.
— Чуйте ме — гласът на Едуард премина в гладък, кадифен, убедителен тон. — Ренесме е единствена по рода си. Аз съм нейният баща. Не нейният създател — нейният биологичен баща.
Таня клатеше глава със съвсем малки движения. Изглежда не осъзнаваше, че го прави.
— Едуард, нали не очакваш да… — започна да казва Елизар.
— Кажи ми друго обяснение, което се вписва, Елизар. Можеш да усетиш топлината на тялото й във въздуха. Кръв тече във вените й, Елизар. Можеш да я помиришеш.
— Как? — прошепна Кейт.
— Бела е нейната биологична майка — каза й Едуард. — Тя зачена, износи и роди Ренесме, докато бе все още човек. Това почти я уби. Бях принуден да вкарам достатъчно отрова в сърцето й, за да я спася.
— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Елизар. Раменете му все още бяха сковани, изражението му бе студено.
— Физическите отношения между вампири и хора не са често срещани — отговори Едуард с малко черен хумор в тонът си. — Хората, оцелели след такова преживяване са още по-малко. Не сте ли съгласни, братовчедки?
Кейт и Таня едновременно му се намръщиха.
— Хайде де, Елизар. Със сигурност можеш да видиш приликата.
Кармен бе тази, която отвърна на думите на Едуард. Тя заобиколи Елизар, игнорирайки половинчатото му махване, за да я предупреди, и се приближи внимателно, заставайки пред мен. Тя се наведе леко напред, оглеждайки предпазливо лицето на Ренесме.
— Изглежда имаш очите на майка си — каза тя с нисък и спокоен глас — но лицето на баща си. — След което, сякаш сама не можеше да се спре, тя се усмихна на Ренесме.
Усмивката на дъщеря ми в отговор бе ослепителна. Тя докосна лицето ми без да откъсва поглед от Кармен. Тя си представи как докосва лицето на Кармен и попита дали ще е добре.
— Имаш ли нещо против Ренесме сама да ти разкаже за себе си? — попитах аз Кармен. Бях прекалено стресирана, за да говоря по-високо от шепот. — Тя има дарбата да обяснява нещата.
Кармен все още се усмихваше на Ренесме.
— Можеш ли да говориш, мъниче?
— Да — отговори Ренесме с развълнувано високо сопрано. Семейството на Таня трепна при звука на гласът й, освен Кармен. — Но мога да ти покажа повече, отколкото мога да ти разкажа.
Тя постави малката си, обсипана с трапчинки ръка върху бузата на Кармен.