— Разбира се. Сигурна съм, че не правя това по начинът, който очаквате.
— Свикнал съм да нямам никакви очаквания, когато става въпрос за семейство Кълън. — Той направи гримаса, но бързо овладя изражението си. — Да се срещнем в осем часът точно след една седмица в Пасифико? То е на Юниън Лейк и храната е превъзходна.
— Перфектно. — Не че щях да вечерям с него. Той всъщност нямаше много да го хареса, ако го направех.
Аз се изправих и отново стиснах ръката му. Този път той не трепна. Но изглежда имаше нова тревога. Устата му беше свита, а гърбът му напрегнат.
— Ще ви затрудни ли този срок? — попитах аз.
— Какво? — Погледна той, сварен неподготвен от въпроса ми. — Срокът? О, не. Изобщо нямайте никакви притеснения. Със сигурност ще съм направил документите ви навреме.
Щеше да бъде хубаво и Едуард да беше тук, че да знаех какви бяха истинските притеснения на Джей. Аз въздъхнах. Да пазя това от Едуард беше достатъчно лошо; да трябва да бъда далеч от него беше прекалено.
— Тогава ще се видим след една седмица.
34. ИЗЯВЛЕНИЯ
Чух музиката още преди да съм излязла от колата. Едуард не бе докосвал пианото си от нощта, когато Алис напусна. Сега, докато затварях вратата, чух песента да преминава от един тон към моята приспивна песен. Едуард ме приветстваше вкъщи.
Движех се бавно, докато вземах Ренесме — заспала бързо, тъй като ни нямаше цял ден — от колата. Бяхме оставили Джейкъб у Чарли — беше казал, че ще се върне със Сю. Чудех се дали се опитваше да си напълни главата с достатъчно ненужни факти, за да разкара картинката на начина, по който бе изглеждало лицето ми, когато влязох през вратата на Чарли.
Докато вървях бавно към къщата на Кълънови сега, разпознах надеждата и въодушевлението, което бе почти видимо като аура около голямата бяла къща, бе като моята тази сутрин също. Сега ми се струваше непозната.
Отново исках да се разплача, чувайки музиката на Едуард за мен. Но се стегнах. Не исках да бъде подозрителен. Нямаше да оставя никакви следи в главата му, които Аро да открие. Едуард се обърна и се усмихна, когато влязох през вратата, но продължи да свири.
— Добре дошла вкъщи — каза той, сякаш бе просто един нормален ден. Сякаш нямаше още дванайсет вампира в стаята, заети с различни занимания, както и още дузина разпръснати някъде наоколо. — Прекара ли си добре с Чарли днес?
— Да. Съжалявам, че отне толкова време. Отидох да направя малко коледни покупки за Ренесме. Знам, че няма да е кой знае какъв празник, но… — Свих рамене.
Устните на Едуард се извиха надолу. Той спря да свири и се извъртя на пейката, така че цялото му тяло бе обърнато към мен. Сложи едната си ръка на талията ми и ме придърпа към себе си.
— Не съм мислил много за това. Ако искаш да го направим по-празнично…
— Не — прекъснах го аз. Трепнах вътрешно при идеята да се опитваме да се престорим на повече ентусиазирани, отколкото бе нужно. — Просто не исках да го оставим да отмине без да й дадем нещо.
— Може ли да видя?
— Ако искаш. Съвсем дребно е.
Ренесме бе в пълно безсъзнание, хъркайки деликатно срещу шията ми. Завиждах й. Би било хубаво да избягаш от реалността, дори и за няколко часа.
Внимателно напипах малката кадифена чантичка, без да отварям много чантата си, за да не види Едуард парите, които носех.
— Улови погледа ми върху витрината на един антикварен магазин, докато минавах покрай него.
Разтърсих малкият златен медальон в дланта му. Беше кръгъл, с малки гравирани лозови листенца около външния край на кръга. Едуард го отвори и погледна вътре. Имаше място за малка снимка и, от противоположната страна, посвещение на френски.
— Знаеш ли какво пише? — попита той с различен тон, по-меко отпреди.
— Магазинерът ми каза, че е нещо от типа на „повече от собственият ми живот“. Така ли е?
— Да, бил е прав.
Той ме погледна с пронизващи топазени очи. Срещнах погледа му за момент, след което се престорих, че телевизорът ме е разсеял.
— Надявам се да й хареса — прошепнах аз.
— Разбира се, че ще й хареса — каза леко и небрежно той и бях сигурна точно в тази секунда, че той знаеше, че криех нещо от него. Бях и убедена, че си нямаше и идея за детайлите.
— Нека да я заведем вкъщи — предложи той, като се изправи и сложи ръката си около рамената ми.
Поколебах се.
— Какво? — попита той.
— Исках да се поупражнявам малко с Емет… — Бях изгубила цял ден с жизненоважната си задача — чувствах се изостанала.
Емет — седнал на дивана с Розали и хванал дистанционното, разбира се — вдигна поглед и се ухили нетърпеливо.