— Пригответе се — прошепнах на останалите. — Започва се.
38. СИЛА
— Челси се опитва да разруши връзките помежду ни — прошепна Едуард. — Но не може да ги намери. Не може да ни усети… — очите му се стрелнаха към мен. — Ти ли правиш това?
Усмихнах му се ледено.
— Аз съм навсякъде!
Внезапно Едуард се наклони настрани от мен, ръката му се протегна към Карлайл. В същото време усетих много по-остро пробождане по щита, където той се увиваше, предпазвайки светлината на Карлайл. Не беше болезнено, но не беше и приятно.
— Карлайл? Добре ли си? — изпъшка като обезумял Едуард.
— Да. Защо?
— Джейн — отговори Едуард.
В мига, в който той изрече името й, за една секунда дузина насочени атаки се удариха, пробождащи по целия еластичен щит, насочени към дванадесет различни сияещи точни. Прегънах се, уверявайки се, че преградата е невредима. Не изглеждаше така, сякаш Джейн можеше да я пробие. Огледах се наоколо набързо, всички бяха добре.
— Невероятно! — каза Едуард.
— Защо не чакат за решението? — изсъска Таня.
— Стандартната процедура — отговори Едуард рязко — Обикновено правят „подсъдимите“ си неспособни да избягат.
Погледнах към Джейн, която бе зяпнала групата ни с яростно недоверие. Бях убедена, че освен мен, никога не е виждала някого, който да остане прав след възпламенителните й нападения.
Вероятно не беше много зряло. Но осъзнах, че би отнело половин секунда на Аро да се досети — ако вече не се бе сетил — че щитът ми бе по-мощен, отколкото Едуард знаеше. Вече имах голяма мишена на челото си и наистина нямаше смисъл да пазя съществуването на това, което можех да правя, в тайна. За това се ухилих с една голяма и самодоволна усмивка към Джейн. Очите й се свиха и усетих ново пробождане, този път насочено към мен.
Опънах устните си по-широко, показвайки зъбите си.
Джейн нададе тънък писък, като ръмжене. Всички подскочиха, дори и дисциплинираните пазачи. Всички, освен древните, които не направиха нищо повече от това да погледнат настрани от съвещанието си. Близнакът на Джейн я хвана за ръката, когато тя се наведе, за да скочи.
Румънците започнаха да се кикотят в мрачно очакване.
— Казах ти, че сега е нашето време — рече Владимир на Стефан.
— Само погледни лицето на вещицата — изсмя се ликуващо Стефан.
Алек потупа рамото на сестра си утешително и я прегърна. Той обърна напълно спокойното си, съвършено ангелско лице към нас.
Чаках още натиск, някакъв признак на атака от негова страна, но не усетих нищо. Той продължи да гледа в наша посока, хубавото му лице бе сдържано. Нападаше ли ни? Минаваше ли през щита ми? Само аз ли можех все още да го видя? Сграбчих ръката на Едуард.
— Добре ли си? — задавих се аз.
— Да — прошепна той.
— Алек опитва ли се?
Едуард кимна.
— Дарбата му е по-бавна от тази на Джейн. Пълзи. Ще ни достигне след няколко секунди.
Тогава я видях, когато знаех за какво да гледам… Странна ясна мъгла се процеждаше през снега, почти невидима на фона на бялото. Напомни ми на мираж — тънка основа. Избутах щита си пред Карлайл и останалите на предната линия, уплашена да допусна промъкващата се мъгла твърде близо, когато удареше. Ами ако минеше през преградата ми? Трябваше ли да бягаме?
Лек тътен мина през почвата под краката ни и порив на вятър духна снега в неочаквана вихрушка между мястото, на което стояхме и Волтури. Бенджамин също бе видял пълзящата заплаха и сега се опитваше да издуха мъглата далеч от нас. Снегът ни помагаше да видим къде той бе направил вятър, но така или иначе мъглата не се издигна. Беше като въздух, преминаващ кротко през сянка; сянката бе имунизирана.
Триъгълната формация на древните най-накрая се раздели, когато с измъчен стон, дълбока и тясна пукнатина се отвори в голяма зигзаг линия през средата на сечището. Земята се разтресе под краката ми за момент. Преспите сняг паднаха в дупката, но мъглата мина точно през нея — бе недосегаема от вятъра, както и от гравитацията.
Аро и Кай гледаха отворената земя с разширени очи. Маркус погледна в същата посока без грам емоция. Те не проговориха, а също чакаха мъглата да ни доближи. Вятърът засвистя по-шумно, но отново не промени посоката на мъглата. Сега Джейн се усмихваше.
И тогава мъглата удари стената. Можех да я усетя, когато се докосна до щита ми — имаше гъст, сладък, пресищащ вкус. Накара ме неясно да си спомня за вкочаняващия Новокаин върху езика ми.
Мъглата се изви нагоре, търсейки пукнатина, слабост. Не намери нито една. Пръстите на търсещата мараня се засукаха нагоре и навсякъде, опитвайки се да намери вход и процеса илюстрира изненадващата големина на защитния щит.