Устните му, внезапно пламенни срещу моите, нарушиха концентрацията ми.
С ахване изгубих хватката си над щита, който държах надалеч от себе си. Отново щракна като опънат ластик, защитавайки отново мислите ми.
— О-па, изгубих го — въздъхнах аз.
— Чух те — прошепна той. — Как? Как го направи?
— Идея на Зафрина. Упражнявахме я няколко пъти.
Той бе зашеметен. Премигна два пъти, след което поклати глава.
— Сега знаеш — казах леко аз и свих рамене. — Никой не те е обичал толкова, колкото те обичам аз.
— Почти си права. — Той се усмихна, очите му все още бяха по-разширени от обичайното. — Знам само едно изключение.
— Лъжец.
Той започна отново да ме целува, но после спря рязко.
— Можеш ли да го направиш отново?
Направих гримаса.
— Доста е трудно.
Той чакаше с нетърпеливо изражение.
— Няма да смогна, ако продължаваш да ме разсейваш — предупредих го аз.
— Ще бъда добър — обеща той.
Стиснах устни и присвих очи. Тогава се усмихнах.
Сложих ръцете си върху лицето му отново, вдигнах щита от мислите си и започнах оттам, където бях последно — с кристално ясният спомен от първата нощ на новият ми живот… като се концентрирах върху детайлите.
Засмях се задъхано, когато настойчивата му целувка прекъсна отново опита ми.
— По дяволите — изръмжа той, целувайки жадно ръба на ключицата ми.
— Имаме достатъчно време, за да поработим върху това — напомних му аз.
— Завинаги, и завинаги, и завинаги… — прошепна той.
— Звучи ми напълно достатъчно.
След което продължихме блажено в тази малка, но съвършена част от нашата вечност.