Спряхме при доковете.
Едуард ме поведе покрай дълга редица бели яхти, завързани в тъмната като нощ вода. Лодката, до която той спря беше по-малка от останалите, по-прибрана, очевидно построена, за да осигурява скорост, не пространство. Въпреки това, все пак луксозна и по-грациозна от останалите. Той скочи вътре леко, въпреки тежките чанти, които носеше. Той ги пусна на палубата и се обърна, за да ми помогна да прескоча ръба.
Гледах мълчаливо докато той подготвяше лодката за път, изненадана колко умел и спокоен изглеждаше, защото той никога не бе споменавал интерес към плаване преди това. Но той беше добър в почти всичко.
Докато се насочвахме на изток в открития океан, аз си припомнях основната география наум. Доколкото можех да си спомня нямаше много неща източно от Бразилия… докато не стигнеш до Африка.
Но Едуард даде пълен напред, докато светлините на Рио не избледняха и, евентуално, изчезнаха зад нас. На лицето му беше познатата опиянена усмивка, онази предизвикана от какъвто и да е вид скорост. Лодката пореше вълните и аз бях окъпана в пръски от океана.
Накрая, любопитството, което бях потискала толкова дълго, надделя.
— Още много ли ще пътуваме? — попитах.
Не беше типично за него да забрави, че съм човек, но се чудех дали е планирам да живеем на този плавателен съд някакъв период от време.
— Още около половин час. — Очите му възприеха ръцете ми, стиснали здраво седалката и той се ухили.
Е, добре, помислих си. Той беше вампир, все пак. Може би отивахме към Атлантида.
Двадесет минути по-късно, той извика името ми над рева на мотора.
— Бела, погледни натам. — Той посочи право напред.
Първоначално видях само чернота и бялата следа на луната върху водата. Но претърсвах пространството, което ми беше посочил, с поглед докато не открих ниска черна форма, пробиваща през блясъка на лунната светлина върху вълните. Докато се взирах в тъмнината силуета стана по-детайлен. Формата прерасна в тумбест неправилен триъгълник, едната от чиито страни се простираше по-дълга от другите, преди да се потопи във вълните. Ние се приближихме и можех да видя, че контурите бяха перести, люлеейки се на лекия бриз.
И тогава очите ми се приспособиха и всичките елементи се събраха в една цялостна смислена картина: един малък остров се издигаше от водата пред нас, веейки своите палмови листа, с плаж, сияещ бледна лунната светлина.
— Къде сме? — Измънках, удивена, докато той сменяше курса, насочвайки се към северния край на острова.
Той ме чу, въпреки звука на двигателя и се усмихна с широка усмивка, която просветна на лунното сияние.
— Това е остров Есме.
Лодката намали значително, приближавайки се с прецизност към предназначената си позиция до един къс док, конструиран от дървени дъски, потопен в белота от луната. Двигателят замря и тишината, която последва беше оглушителна. Нямаше нищо, освен вълните, биещи се леко в лодката и шумоленето на вятъра в листата на палмите. Въздухът беше топъл, влажен и уханен — като парата, останала след горещ душ.
— Остров Есме? — Гласът ми беше нисък и въпреки това прозвуча прекалено силно, когато проряза тихата нощ.
— Подарък от Карлайл — Есме предложи да ни го заеме.
Подарък. Кой подарява острови? Намръщих се. Не бях осъзнала, че екстремната щедрост на Едуард беше възпитана в него.
Той постави куфарите на дока и се обърна, усмихвайки се със съвършената си усмивка докато се протягаше, за да ме хване. Вместо да хване ръката ми, той направо ме придърпа в обятията си.
— Не трябва ли да изчакаш да стигнем до прага? — Попитах, останала без дъх, когато той ме измъкна леко от лодката.
Той се ухили.
— Ако не друго, съм старателен.
Хващайки дръжките на двата огромни куфара в една ръка и придържайки ме с другата, той ме понесе през дока и по бледа песъчлива пътека през тъмната растителност.
За кратко беше пълна тъмнина в същинската джунгла от растения, и изведнъж вече можех да видя мека светлина напред. Беше горе-долу тогава, когато осъзнах че светлината е къща — двата светли, перфектни квадрата бяха широки прозорци, обграждащи предна врата — когато сценичната треска атакува отново, по-мощно от преди, по-зле, от когато си бях помислила, че отиваме към хотел.
Сърцето ми затупа шумно срещу ребрата ми и дъхът ми, изглежда, се заклещваше в гърлото ми. Чувствах очите на Едуард на лицето си, но отказах да срещна погледа му. Взирах се право напред, не виждайки нищо.