— Но не бих използвал думата красота — продължи той — Не и докато ти стоиш тук за сравнение.
Усмихнах се половинчато и тогава вдигнах свободната си ръка — сега не трепереше — и я поставих върху сърцето му. Бяло върху бяло; поне веднъж си пасвахме. Той потрепери съвсем мъничко от топлото ми докосване. Дъхът му излизаше по-накъсано сега.
— Обещах, че ще опитаме — прошепна той, изведнъж напрегнат. — Ако… ако направя нещо не както трябва, ако те нараня, трябва да ми кажеш веднага.
Кимнах тържествено, задържайки очите си на неговите. Направих още една крачка през вълните и положих главата си на гърдите му.
— Не се страхувай — промълвих. — Ние принадлежим един на друг.
Изведнъж бях връхлетяна от истината на думите си. Този момент беше толкова съвършен, толкова правилен, нямаше начин да бъде подложено на съмнение.
Ръцете му се обвиха около мен, притискайки ме към него, лято и зима. Чувствах се сякаш всеки нерв в тялото ми беше като напрегната жица.
— Завинаги — съгласи се той и ни придърпа нежно към по-дълбока вода.
Слънцето, горещо върху голата кожа на гърба ми, ме събуди сутринта. Късна сутрин, може би следобед, не бях сигурна. Всичко, освен часа, беше ясно, обаче; знаех точно къде съм — светлата стая с голямото бяло легло, с ярка светлина, струяща през отворените врати. Облаците мрежа щяха да омекотят сиянието.
Не отворих очи. Бях прекалено щастлива, за да променям каквото и да е, колкото и да беше малко. Единствените звуци бяха вълните отвън, нашето дишане, биенето на моето сърце…
Беше удобно, дори с горещото слънце. Хладната му кожа беше перфектното лекарство за жегата. Да лежа върху студения му гръден кош, с ръцете му обвити около мен, беше много лесно и естествено. Чудех се защо за бях паникьосала толкова миналата нощ. Страховете ми изглеждаха глупави сега.
Пръстите му леко се плъзнаха по контурите на гръбнака ми и знаех, че той знае, че съм будна. Не отворих очите си и затегнах ръцете си около врата му, придърпвайки се към него.
Той не проговори, пръстите му се движеха нагоре — надолу по гърба ми, едва докосвайки го, докато той леко проследяваше мотивите от светлина върху кожата ми.
Щях да бъда щастлива да лежа тук вечно, никога да не прекъсвам този момент, но тялото ми имаше други идеи. Засмях се на нетърпеливия си стомах. Изглеждаше малко прозаично да бъда гладна след всичко в миналата нощ. Беше като да те върнат на земята след някоя главозамайваща височина.
— Какво е смешно? — промълви той, галейки гърба ми. Звукът на гласа му, сериозен и напрегнат, донесе със себе си прилив на спомени от миналата нощ, и усетих как изчервяване плъзва по врата и лицето ми.
За да отговори на този въпрос, стомахът ми изръмжа и аз се засмях отново.
— Не можеш да избегнеш да бъдеш човек за много дълго.
Зачаках, но той не се засмя с мен. Бавно, потъвайки през многото пластове блаженство, които замъгляваха разсъдъка ми, дойде осъзнаването за различна атмосфера извън моята грееща сфера на щастие.
Отворих очи; първото нещо, което видях беше бледата, почти сребърна кожа на врата му, извивката на брадичката му над лицето ми. Челюстта му беше напрегната. Надигнах се на лакът, за да мога да видя лицето му.
Той се беше загледал в пенестото покривало над нас и не ме погледна, докато изучавах гробовните му черти. Изражението му ме шокира — изпрати физически импулс през тялото ми.
— Едуард — казах, с малка странна бучка в гърлото си — Какво има? Какво не е наред?
— И трябва да питаш? — Гласът му беше груб, циничен.
Първият ми инстинкт, продукт на живот, пълен с несигурност, беше да се зачудя какво не бях направила както трябва. Премислих всичко, което бе станало, но не можех да намеря никаква кисела нотка в спомените си. Всичко бе било по-просто отколкото бях очаквала; бяхме си паснали като части от пъзел, направени, за да са точно едно за друго. Това ми бе дало тайно удовлетворение — бяхме съвместими физически, както и по другите начини. Огън и лед, някакси съществувайки заедно без да се унищожават. Още по-голямо доказателство, че принадлежахме заедно.
Не можех да се сетя за нищо, което да го накара да изглежда така — толкова ядосан и студен. Какво бях пропуснала?
Пръстите му изгладиха линиите на притеснение на челото ми.
— За какво си мислиш? — прошепна той.
— Разстроен си. Не разбирам. Аз ли…? — Не можех да довърша.
Очите му се присвиха.
— Колко зле си наранена. Истината — не се опитвай да я смекчиш.
— Наранена? — Повторих; гласът ми излезе по-високо от обикновено, защото думата ме изненада неимоверно.
Той повдигна една вежда, устните му — стисната линия.